Някой беше влизал в стаята ми. Разбира се, че беше. Нали това означаваше камериерско обслужване, за бога. Но някой беше влизал в стаята ми, беше вземал нещата ми, беше пипал скъсаните ми чорапогащи и полуизхабения молив за очна линия.
Защо ми се плачеше при тази мисъл?
Седях на леглото, обхванала глава с ръце и си мислех за съдържанието на минибара, когато телефонът иззвъня. Няколко секунди по-късно, докато пропълзя по завивката и вдигна слушалката, на вратата се почука.
Вдигнах телефона.
— Ало?
— Ало, госпожице Блеклок? — Беше Карла.
— Да. Има някого пред вратата. Да му отворя ли?
— Да, да, моля ви. Това е нашият отговорник по сигурността, Йохан Нилсон. Сега ще ви оставя с него, госпожице Блеклок, но моля ви, обаждайте се по всяко време, ако имате нужда от допълнителна помощ.
Чу се изщракване, линията замлъкна, а на вратата се почука отново. Загърнах по-плътно хавлиения си халат и отидох да отворя.
Отвън стоеше мъж, когото не бях виждала преди, облечен в някаква униформа. Не знам какво бях очаквала — нещо като полицай. Тази приличаше повече на морска униформа — беше по-скоро на главен стюард или нещо подобно. Мъжът беше на около четирийсет години и толкова висок, че се наложи да се наведе, когато пристъпи през вратата. Косата му беше разрошена като на човек, който току-що бе станал от леглото, а очите му бяха толкова изумително сини, сякаш имаше цветни лещи. Бях се загледала в тях, когато изведнъж осъзнах, че ми подава ръка.
— Здравейте, вие трябва да сте госпожица Блеклок, предполагам?
Английският му беше много добър. Със съвсем слаба следа от скандинавски акцент, толкова лек, че можеше да бъде и шотландски или канадски.
— Казвам се Йохан Нилсон. Аз съм началник на охраната на „Аурора“. Разбрах, че сте видели нещо, което ви е притеснило.
— Да — казах твърдо, изведнъж болезнено осъзнавайки факта, че бях по халат, с размазана спирала по бузите, докато той беше напълно и професионално облечен. Пристегнах колана си отново, този път нервно.
— Да. Видях… чух… да се хвърля нещо зад борда. Аз… мисля, че беше… трябва да беше… тяло.
— Видяхте или чухте? — попита Нилсон, като наведе глава настрани.
— Чух плясък… много силен плясък. Очевидно беше нещо много голямо, което падаше зад борда… или беше блъснато. А после изтичах на балкона и видях нещо… сякаш беше тяло, изчезващо под вълните.
Изражението на Нилсон беше сериозно, но сдържано, а докато говорех, се намръщваше все повече.
— И имаше кръв на стъклената преграда на балкона — добавих.
При тези думи устните му се свиха и той кимна леко към вратата на верандата.
— На вашия балкон?
— Кръвта? Не. На съседния.
— Можете ли да ми покажете?
Кимнах и стегнах отново колана, докато гледах как отключва вратата към верандата.
Навън вятърът се бе засилил и беше много студено. Пристъпих в пространството, което ми се струваше мъчително тясно в присъствието на Нилсон. Той сякаш го изпълваше цялото, но вътрешно бях много доволна, че е тук. Не смятах, че бих могла да се заставя да изляза сама навън.
— Там… — Посочих над защитния екран, който отделяше моята веранда от тази на каюта 10. — Погледнете натам. Ще видите какво имам предвид.
Нилсон надникна над преградата, после ме погледна и леко се намръщи.
— Не разбирам какво имате предвид. Бихте ли ми показали?
— Какво искате да кажете? Имаше голямо петно там долу, на стъклото.
Той отстъпи назад и ме подкани с ръка към преградата, а аз се промуших покрай него, за да надникна. Сърцето ми препускаше въпреки волята ми. Не очаквах убиецът да е още там, нито да получа юмрук в лицето или куршум да профучи покрай ухото ми. Но се чувствах ужасно уязвима, когато надникнах над преградата, без да знам какво щях да открия от другата страна.
Но не открих… нищо.
Никакъв притаен убиец, готов да нападне. Никаква кръв. Стъклената преграда блестеше в лунната светлина, чиста, неопетнена дори от пръстов отпечатък.
Обърнах се към Нилсон, разбирайки, че лицето ми трябва да беше парализирано от шока. Разтърсих глава в опит да намеря думи. Той ме гледаше с проблясък на съчувствие в сините очи.
Тъкмо от съчувствието ме заболя най-много.
— Беше там — казах ядно. — Той явно го е избърсал.
— Той?
— Убиецът! Проклетият убиец, разбира се!
— Няма нужда да ругаете, госпожице Блеклок — каза той меко и се върна вътре в каютата.
Последвах го и той внимателно затвори вратата зад гърба ми, а после застана с отпуснати ръце, сякаш очакваше да кажа нещо. Усещах миризмата на одеколона му — не неприятна, леко дървесна. Но внезапно просторната стая ми се стори потискащо малка.