— Какво? — попитах най-сетне, като се опитвах безуспешно въпросът да не прозвучи агресивно. — Казах ви какво видях. Да не твърдите, че лъжа?
— Да идем в съседната каюта — каза той дипломатично.
Стегнах още веднъж колана на хавлията си, така че усетих как се врязва в корема ми, и го последвах боса в коридора. Той почука на вратата на каюта 10, а след това, когато не получи отговор, извади от джоба си карта ключ и отвори.
Застанахме на прага. Нилсон не казваше нищо, но усещах присъствието му зад гърба си, докато оглеждах зяпнала помещението.
Беше съвсем празно. Не само хора, липсваше всичко. Нямаше куфари. Нямаше дрехи. Нямаше козметика в банята. Дори матракът на леглото бе гол.
— Тук имаше момиче — казах най-сетне с неуверен глас и пъхнах ръцете си в джобовете на хавлията, за да не види как пръстите ми са стиснати в юмруци. — Имаше момиче. В тази стая. Говорих с нея. Разговарях с нея. Тя беше тук!
Нилсон не каза нищо. Прекоси тихата, осветена от луната стая, отвори вратата на верандата, после надникна навън и огледа стъклената преграда с почти обидно старание. Но виждах и оттук, че там нямаше нищо. Стъклото блестеше в лунната светлина, леко опръскано от океанските вълни, но иначе съвсем недокоснато.
— Тя беше тук! — повторих и долових, мразейки се, нотки на истерия в гласа си. — Защо не ми вярвате?
— Не съм казал, че не ви вярвам.
Нилсон се върна в стаята и залости френския прозорец към верандата. После ме изведе през вратата на каютата, затвори и заключи след себе си.
— Не е нужно да го правите — казах горчиво.
Моята врата все още беше отворена и той ме придружи вътре.
— Но ви казвам, че беше там. Тя ми услужи… О! — Нещо изведнъж ме порази и аз изтичах в банята. — Тя ми услужи с една спирала. По дяволите, къде е?
Прерових внимателно подредената козметика, но не беше там. Къде беше?
— Тук е — казах отчаяно. — Знам, че е тук.
Огледах се диво и нещо привлече погледа ми, яркорозов проблясък зад прибиращото се огледало за бръснене отстрани на мивката. Дръпнах го — и беше там, невинна малка розова тубичка със зелена капачка.
— Ето!… — Насочих я тържествуващо към него, като оръжие.
Нилсон отстъпи крачка назад, след което мигновено взе спиралата от ръката ми.
— Виждам — каза той, — но с цялото ми уважение, госпожице Блеклок, не съм сигурен какво доказва това, освен факта, че сте взели назаем спирала от някого днес…
— Какво доказва ли? Това доказва, че наистина беше там! Доказва, че съществува!
— Доказва, че сте видели момиче, да, но…
— Какво искате? — прекъснах го отчаяно. — Какво повече искате от мен? Казах ви какво чух… какво видях. Казах ви, че в тази каюта имаше момиче, а сега е изчезнало. Вижте си корабния манифест — липсва гост. Защо не сте по-загрижен?
— Тази каюта е празна — каза той меко.
— Знам! — изкрещях, а след това, като видях лицето на Нилсон, направих огромно, целенасочено усилие да се овладея. — Знам, нали това се опитвах да ви кажа, за бога.
— Не — каза той, все още със същата спокойна мекота, мекотата на едър мъж, който нямаше какво да доказва. — Това се опитвам да ви обясня, госпожице Блеклок. Винаги е била празна. Нямаше гост в тази каюта. Никога не е имало.
11
Втренчих се смаяна в него.
— Какво искате да кажете? — най-сетне успях да произнеса. — Какво искате да кажете, че няма гост?
— Каютата е празна — продължи той. — Беше запазена за друг гост, инвеститор на име Ернст Солберг. Но той се отказа в последната минута — по лични причини, доколкото разбрах.
— Значи момичето, което видях, не би трябвало да е там?
— Може би е била член на персонала или чистачка.
— Не беше. Тя се обличаше. Беше настанена там.
Той не каза нищо. Не му се налагаше — въпросът беше очевиден. Ако е била настанена там, къде са всичките й неща?
— Някой може да ги е изнесъл — казах тихо. — Докато бяхме в моята каюта.
— Наистина ли? — Тонът на Нилсон беше спокоен, въпросът му не беше скептичен, нито подигравателен, просто… неразбиращ.
Той седна на дивана, пружините изскърцаха под тежестта му, а аз се отпуснах на леглото и закрих лицето си с ръце.
Беше прав. Нямаше начин някой да е изчистил стаята. Не знаех колко време е минало от момента, в който се бях обадила на Карла до появата на Нилсон пред вратата ми, но едва ли бе повече от няколко минути. Пет, най-много седем. Вероятно по-малко.