— В колко часа да ви очаквам утре?
— По кое време ще ви е удобно? Десет? Десет и половина?
— По-рано — казах. — Няма да спя, не и сега. — Цялата треперих отвътре и знаех, че въобще няма да мога да заспя.
— Е, моята смяна започва в осем. Рано ли ви е?
— Идеално е — казах твърдо.
Той излезе през вратата, като сподави прозявката си, а аз го изгледах как се отправя тромаво по коридора към стълбите. После заключих здраво вратата, отпуснах се на леглото и се загледах към морето. Вълните бяха тъмни и хлъзгави на лунната светлина, надигаха се като гърбове на китове, после спадаха, а аз лежах и чувствах как корабът се издига и пропада заедно с вълните.
Никога нямаше да заспя. Знаех си. Не и докато кръвта пулсираше в ушите ми, а сърцето ми биеше с гневно стакато в гърдите ми. Никога нямаше да се отпусна.
Бях бясна — но не бях сигурна защо. Защото женското тяло навярно сега се носеше в черния мрак на Северно море и вероятно никога нямаше да бъде намерено? Или отчасти заради нещо по-дребно, по-незначително — заради факта че Нилсон не ми вярваше? Може би е прав — прошепна гласчето в главата ми.
Пред вътрешния ми поглед започнаха да изникват картини — как се свивам под душа, защото вратата се е отворила от вятъра. Как се защитавам от несъществуващ натрапник, като нападам Джуда. Напълно сигурна ли си? Едва ли си най-надеждният свидетел. И какво всъщност видя в края на деня?
Видях кръвта, казах си твърдо. А едно момиче липсва. Как ще го обясните?
Изключих светлината и се завих, но не можах да заспя. Вместо това останах излегната настрана, загледана как морето се издува и спада в странно, хипнотично мълчание отвъд дебелите, издържащи на буря стъкла. И си мислех, че на този кораб има убиец. А никой освен мен не знаеше това.
12
— Госпожице Блеклок!
Отново се почука, чух как вратата се отключва с карта и потракването, когато се открехна около сантиметър. Веригата за сигурност се изопна.
— Госпожице Блеклок, аз съм, Йохан Нилсон. Добре ли сте? Осем часът е. Помолихте да ви се обадя.
Какво? Подпрях се на лакти и надигнах глава с усилие. Защо, по дяволите, съм поискала да ме събудят в осем часа?
— Една секунда! — успях да избъбря.
Устата ми беше суха, сякаш бях дъвкала пепел, посегнах към чашата с вода до леглото и отпих глътка. Когато го направих, споменът от снощи ме заля отново.
Шумът, който ме събуди през нощта.
Кръвта на верандата.
Тялото.
Плясъкът…
Спуснах крака от леглото, усетих как корабът пропада и се плъзга под мен и изведнъж ми се догади неудържимо.
Втурнах се в банята и едва успях да се надвеся над тоалетната чиния навреме, за да изригнат останките от снощната вечеря върху чистия бял порцелан.
— Госпожице Блеклок?
Върви си. Махай се.
Думите не излязоха от устата ми, но може би звукът от повръщане му внуши какво изпитвам, защото вратата се затвори много тихо, а аз успях да се изправя и да се огледам без публика.
Изглеждах ужасно. Струйки грим се бяха стекли по бузите, косата ми беше разчорлена, очите ми бяха кървясали и възпалени. Натъртената буза само допълваше цялостното впечатление.
Морето беше по-бурно тази сутрин и всичко около мивката се поклащаше и потракваше. Увих се в халата, върнах се в каютата и открехнах леко вратата, колкото да надникна.
— Трябва да си взема душ — казах напосоки. — Имате ли нещо против да почакате? — И затворих вратата.
В банята изплакнах тоалетната и избърсах ръба, опитвайки се да залича всички следи от повръщането. Но когато се изправих, погледът ми бе привлечен не от бледото ми изтерзано лице, а от тубичката туш за мигли „Мейбълин“, изправена като часови на мивката. Докато стоях, вкопчена в тоалетката, дишайки късо и пресекливо, корабът отново се залюля и всичко на плота се разклати, а тубичката падна с леко изтракване и се търкулна в кошчето. Бръкнах, извадих я и я стиснах в юмрук.
Това беше единственото веществено доказателство, че момичето наистина съществуваше, че не полудявах.
Десет минути по-късно бях облечена в дънки и чиста бяла риза, огладена от онзи, който беше разопаковал куфара ми, а лицето ми беше бледо, но чисто. Откачих предпазната верига, отворих вратата и заварих Нилсон да чака търпеливо в коридора, говорещ по радиостанцията си. Той вдигна очи, когато ме видя, и затвори.
— Много съжалявам, госпожице Блеклок — каза. — Може би не трябваше да ви събуждам, но снощи бяхте толкова настоятелна…