— Всичко е наред — казах през зъби.
Не исках да звуча толкова рязко, но ако отворех устата си прекалено много, пак щеше да ми прилошее. Слава богу, че движението на кораба осигуряваше алиби за моя гърчещ се стомах. Да бъдеш лош моряк не беше много шик, но беше по-малко непрофесионално, отколкото да те смятат за алкохолик.
— Говорих с персонала — каза Нилсон. — Няма изчезнали, но ви предлагам да слезете в стаята на персонала и да видите дали жената, с която сте разговаряли, е там. Това може да ви успокои.
Бях на път да възразя, че тя не беше от персонала, освен ако чистачките не разтребваха стаите, облечени в тениски с „Пинк Флойд“ и нищо друго. Но после си затворих устата. Исках сама да видя какво има под палубата.
Последвах го по люлеещия се коридор до малка служебна врата при стълбището. Беше снабдена с ключалка с клавиатура, на която той набра бързо шестцифрен код и вратата се отвори. Отвън изглеждаше като врата на килер за принадлежности за почистване, но в действителност там имаше малка, слабо осветена площадка и тесни стълби, водещи в дълбините на кораба. Докато се спускахме, осъзнах с притеснение, че сигурно сме под ватерлинията или много близо до нея.
Излязохме в душен коридор, който създаваше съвсем различно впечатление от пътническата част на кораба. Всичко беше различно: таванът беше по-нисък, въздухът беше няколко градуса по-горещ, стените — по-близо една до друга и боядисани в мрачен оттенък на бежовото. Слабите флуоресцентни светлини трептяха странно с висока честота и почти веднага изморяваха очите.
Отляво и отдясно имаше врати на осем или десет каюти, натъпкани в същото пространство, колкото двете горе. Минахме покрай една открехната врата и видях каюта без прозорец, осветена от същата сивкава флуоресцентна светлина, и азиатка, седнала на койката вътре, да събува чорапогащите си, свила глава и рамене в тясното пространство под горната койка. Погледна нервно, докато Нилсон минаваше, а когато видя и мен, лицето й замръзна, като на изпаднал в паника заек пред фарове. За момент остана неподвижна, а след това импулсивно вдигна крак и ритна вратата, а звукът отекна силно като изстрел в затвореното пространство.
Почувствах как се изчервявам като воайор, хванат на местопрестъплението, и се завтекох след отдалечаващия се гръб на Нилсон.
— Насам — каза Нилсон през рамо и свърнахме през врата с надпис „Служебна трапезария“.
Тази стая беше по-голяма и усетих, че обзелото ме чувство на клаустрофобия леко отслабва. Таванът беше все така нисък и все така нямаше прозорци, но помещението представляваше малка трапезария, нещо като умалена версия на болнична столова. Имаше само три маси, на всяка от които можеха да седнат половин дузина души, но ламинираните повърхности, стоманените релси и силната миризма на готвено се съчетаваха, за да подчертаят разликата между това равнище и горната палуба.
Камила Лидман седеше сама на една от масите, пиеше кафе и преглеждаше някаква таблица на лаптопа си. В другия край на стаята пет момичета седяха и закусваха сладкиши. Те вдигнаха очи, когато влязохме.
— Hej, Йохан — каза една от тях и продължи с нещо на шведски или може би на датски, не бях сигурна.
— Да говорим на английски, моля — каза Нилсон, — тъй като присъства гост. Госпожица Блеклок се опитва да открие жена, която е видяла в съседната каюта — номер 10, „Палмгрен“. Жената, която е видяла, е бяла, с дълги, тъмни коси, в края на двайсетте или началото на трийсетте си години и е говорела добре английски.
— Е, такива сме аз и Биргита — каза едно от момичетата с усмивка, като кимна към приятелката си. — Казвам се Хани. Но не мисля, че съм била в „Палмгрен“. Работя основно зад бара. Биргита?
Но аз поклатих глава. Хани и Биргита имаха бледа кожа и тъмна коса, но никоя от тях не беше момичето от каютата, а и макар че английският на Хани беше отличен, тя имаше забележим скандинавски акцент.
— Аз съм Карла, госпожице Блеклок — каза една от двете блондинки. — Срещнахме се вчера, ако си спомняте. И говорихме по телефона снощи.
— Разбира се — казах разсеяно. Бях твърде заета да оглеждам лицата на другите момичета, за да й обърна особено внимание. Карла и четвъртото момиче на масата бяха руси, а петата имаше средиземноморски тен и много къса коса, почти пикси прическа. Но главното бе, че никоя от тях нямаше нищо общо със спомена ми за онова живо, нетърпеливо лице.
— Не е никоя от вас — казах. — Има ли някой друг, който отговаря на описанието? Какво ще кажете за чистачките? Или за екипажа на кораба?