Биргита се намръщи и каза на Хани нещо на шведски.
Хани поклати глава и отговори на английски:
— Екипажът е предимно от мъже. Има една жена, но тя е червенокоса и е може би на четиридесет или петдесет, мисля. Но Ивона, една от чистачките, отговаря на вашето описание. Тя е полякиня.
— Ще я доведа — каза Карла, стана с усмивка и се измъкна иззад масата.
— И Ева — каза замислено Нилсон, когато Карла излезе от стаята. — Тя е една от спа терапевтките — добави той към мен.
— Мисля, че е горе, в спа центъра — каза Хани. — Подготвя се за деня. Но тя е поне в края на трийсетте, може би е и на четиридесет.
— Ще отидем да поговорим с нея след това — каза Нилсон.
— Не забравяйте Ула — обади се за първи път момичето с пикси прическа.
— А, да — каза Нилсон. — Дали е дежурна? Ула е една от стюардесите на предните каюти и апартамента „Нобел“ — добави той.
Момичето кимна.
— Да, но мисля, че скоро ще дойде.
— Госпожице Блеклок — каза глас зад гърба ми и когато се обърнах, видях Карла да ми представя колежка, дребна, набита жена на четирийсетина години с боядисана черна коса със сиви корени. — Това е Ивона.
— Мога ли да помогна? — каза Ивона с тежък полски акцент. — Има проблем?
Разтърсих глава.
— Съжалявам — не бях сигурна на кого да отговоря, на Ивона, Нилсон или Карла, — тя не е… вие не сте жената, която видях. Но искам само да кажа… не става дума, че тази жена е обвинена в нещо. Че е откраднала или нещо подобно. Притеснявам се за нея… чух писък.
— Писък? — Тънките вежди на Хани почти се скриха под бретона й, тя размени поглед с Карла, която отвори уста, за да каже нещо, но тъкмо тогава Камила Лидман заговори за първи път.
— Сигурна съм, че жената, която търсите, госпожице Блеклок, не е сред персонала. — Тя прекоси стаята, застана до масата и сложи ръка на рамото на Хани. — Момичетата щяха да кажат, ако имат причина за тревога. Ние сме много… какъв беше изразът? Много плътно преплетени.
— Много сплотени — каза Карла.
Погледът й проблесна към Камила Лидман и се върна към мен, а тя се усмихна, макар че повдигнатите, силно оскубани вежди й придаваха странно неубедителен и тревожен израз.
— Ние сме много щастлив екип.
— Няма значение — казах.
Виждах, че няма да получа нищо от тези момичета. Споменаването на писъка беше грешка, сега се бяха затворили. И може би да разговарям с тях в присъствието на Камила и Нилсон също беше грешка.
— Не се тревожете. Ще отида да говоря с… Ева, нали? И Ула. Благодаря, че разговаряхте с мен. Но ако чуете нещо, каквото и да е… аз съм в каюта 9, „Линей“. Моля, можете да дойдете при мен по всяко време.
— Нищо не сме чували — твърдо заяви Хани. — Но, разбира се, ще ви уведомим, ако това се промени. Приятен ден, госпожице Блеклок.
— Благодаря — казах.
Докато се обръщах, корабът се разтърси и накара момичетата да изпискат притеснено и да хванат здраво кафетата си. Спънах се и щях да падна, ако Нилсон не беше ме подхванал.
— Добре ли сте, госпожице Блеклок?
Кимнах, но всъщност ме беше стиснал болезнено и ръката продължаваше да ме боли. При залитането усетих пронизваща болка в главата и се проклех, че не бях взела аспирин, преди да изляза.
— Харесва ми, че „Аурора“ е малък кораб, а не едно от онези карибски чудовища, но това означава, че ударът на голяма вълна се усеща по-осезателно, отколкото на голям кораб. Сигурна ли сте, че сте добре?
— Добре съм — отсякох и си разтрих ръката. — Хайде да говорим с Ева.
— Нека да минем през кухнята най-напред — каза Нилсон! — После можем да се отправим към спа центъра, за да говорим с Ева, а най-накрая можем да завършим в салона за закуска.
Държеше списък на персонала и отбелязваше имената!
— Това би трябвало да са всички, може би освен двама членове на екипажа и няколко стюарди на каюти, които можем да намерим накрая.
— Добре — казах бързо.
Всъщност исках да се измъкна от клаустрофобичните стени и задушните коридори, от сивата светлина и от усещането, че съм затисната, хваната в капан под ватерлинията. Мярна ми се ужасяваща картина как корабът се блъска в нещо, водата изпълва затвореното пространство, хората отварят уста напразно за последна глътка въздух.
Но сега не можех да се откажа. Ако го направех, би означавало да призная поражението си, да приема, че Нилсон е бил прав. Последвах го по коридора към носа на кораба, усещайки как подът се люлее под мен, а миризмата на готвено става по-силна. Миризма на бекон и нагорещена мазнина, както и ясно различим маслен аромат на пресни кроасани, но също и варена риба, сос и нещо сладко. Съчетанието изпълни неприятно устата ми със слюнка, затова отново стиснах зъби и сграбчих перилата, когато корабът изкачи друга вълна и пропадна в бездната, като накара стомаха ми да се преобърне.