Вече се чудех дали е късно да помоля Нилсон да си върнем, когато спряхме пред стоманена врата с две малки остъклени прозорчета. Той я отвори. Главите с бели шапки се обърнаха и на лицата им се изписа учтива изненада, когато ме видяха да стоя зад Нилсон.
— Hej, alla! — каза Нилсон и добави още нещо на шведски.
После се обърна към мен.
— Съжалявам, целият палубен персонал и посрещащите гостите говорят английски, но не и всички готвачи. Само им обясних защо сме тук.
Хората започнаха да кимат и да се усмихват, а един от майсторите готвачи се приближи с протегната ръка.
— Здравейте, госпожице Блеклок — каза той на отличен английски. — Казвам се Ото Янсон. Целият ми екип ще ви помогне с удоволствие, въпреки че не всички говорят добре английски. Мога да превеждам. Какво искате да знаете?
Но аз не можех да проговоря. Можех само да преглъщам и да гледам протегнатата му ръка в светла латексова ръкавица, докато кръвта свистеше в ушите ми.
Погледнах дружелюбните му сини очи, после пак сведох поглед към ръкавицата и прозиращите тъмни косъмчета, притиснати от материята, и си мислех: Не бива да крещя. Не бива да крещя.
Янсон погледна надолу към дланта си, сякаш за да разбере в какво съм се втренчила, а после се засмя и издърпа ръкавицата с другата си ръка.
— Съжалявам, забравих, че съм с тях. Те са за кетъринга, нали знаете?
Той хвърли безжизнената ръкавица в кошчето и после разтърси слабата ми отпусната ръка със здрава хватка на топлите си, напрашени от талка в ръкавицата пръсти.
— Търся едно момиче — казах, разбирайки, че съм рязка, но бях прекалено притеснена, за да бъда по-учтива. — Тъмнокоса, на моята възраст или малко по-млада. С доста светла кожа. Нямаше акцент — или е англичанка, или владее напълно и двата езика.
— Съжалявам — каза Янсен извинително и изглежда, наистина съжаляваше. — Не мисля, че някой от персонала отговаря на това описание, макар че сте добре дошли да се разходите и да се уверите лично. Имам само две жени в екипа и никоя от тях не говори много добре английски. Джамиля е на гишето за сервиране, а Ингрид е на салатите, зад онази скара. Но нито една от тях не отговаря на вашето описание. Може би някоя от стюардесите или от посрещащия персонал?
Наклоних глава, за да видя двете жени, които посочи, и разбрах, че е прав. Никоя от тях нямаше дори далечна прилика с момичето, което бях видяла. Затова пък бях сигурна, че Джамиля, макар да държеше главата си наведена и се бе извърнала, беше азиатката, която бях видяла в каютата, докато слизахме. Навярно бе пакистанка или от Бангладеш, помислих си, и съвсем дребничка, може би по-ниска от метър и петдесет. Ингрид, от друга страна, беше скандинавка, поне деветдесет килограма и сто и осемдесет сантиметра според мен. Докато я гледах, тя сложи ръце на хълбоците и се втренчи в мен почти агресивно, макар да знаех, че е несправедливо да мисля така — просто стойката й изглеждаше заплашителна заради ръста.
— Няма нищо — казах. — Извинявам се за притеснението.
— Так, Ото — каза Нилсон и пусна някаква шега на шведски, която разсмя Ото.
Той потупа Нилсон по гърба и каза нещо, което накара Нилсон също да се разсмее с дълбок смях, от който коремът му се разтресе. Той вдигна ръка към останалите от персонала.
— Hei da! — извика, после ме изведе в коридора.
— Извинявам се — каза той през рамо, докато ме водеше към стълбите. — Официалният език на кораба е английският, а политиката ни е да не говорим чужди езици пред нашите английски гости, но при тези обстоятелства реших…
Той замълча, а аз кимнах.
— Няма нищо. Стана по-добре, че всички се чувстваха удобно и разбраха правилно какво ги питат.
Минавахме пак покрай каютите на персонала и хвърлих поглед през няколкото отворени врати, отново изненадана колко сбутани и тесни бяха помещенията. Не можех да си представя как бих живяла седмица след седмица, месец след месец в тези кутийки без прозорци. Нилсон сякаш усети причината за мълчанието ми зад гърба му, защото отново заговори:
— Доста са малки, нали? Но на кораба има само десетина служители, освен екипажа, така че не се нуждаем от много място. И мога да ви уверя, че са по-добри от повечето спални помещения на конкурентните кораби.
Не му казах какво си мислех — че шокиращо беше не просто пространството, а контрастът със светлите и открити помещения горе. Всъщност каютите не бяха по-лоши от онези в многобройните фериботи към континента, с които бях пътувала, дори бяха по-просторни от някои от тях. Но разочароващото беше ярката илюстрация за пропастта между имащи и нямащи, за модерното разделение на горен и долен етаж.