— Всички ли споделят каютите си? — попитах аз, докато минавахме покрай една затъмнена стая, където някой се обличаше зад открехнатата врата, докато друг похъркваше на койката. Нилсон поклати глава.
— Младшият персонал си дели каютите, чистачките, по-младите стюарди и така нататък, но всички старши служители си имат свои собствени.
Бяхме стигнали до стълбището, което водеше към горната палуба, и тръгнах бавно нагоре след широкия гръб на Нилсон, като се държах за перилата. Нилсон отвори служебната врата, която отделяше частта за гости на кораба от частта за персонала, и се обърна към мен, докато затваряше вратата зад нас.
— Съжалявам, че не се получи толкова добре — каза той. — Надявах се някое от момичетата да се окаже жената, която сте видели, и да се успокоите.
— Вижте… — Потърках лицето си и усетих грапавостта на зарастващата драскотина на бузата си и нарастващото си главоболие. — Не съм сигурна…
— Хайде да вървим да говорим с Ева — твърдо каза Нилсон.
Обърна се и ме поведе по коридора към следващото стълбище.
Корабът сякаш напредваше с труд, преодолявайки една огромна вълна след друга. Преглъщах слюнката, събираща се в устата ми, и усещах как под блузата по гърба ми се стича студена пот. За миг се замислих дали да не се върна в каюта си. Не беше само заради главата ми. Трябваше да довърша четенето на комплекта за пресата и да започна да пиша материала, който Роуън щеше да очаква след завръщането ми. Бях ужасно убедена, че Бен, Тина, Александър и всички останали вероятно вече си водеха бележки, пишеха текстове, проучваха Балмър в „Гугъл“ и подбираха снимки за печат.
Но после се овладях. Ако исках Нилсон да ме приеме сериозно, трябваше да мина през това. Колкото и да желаех да се изкача по стълбицата във „Велосити“, някои неща бяха по-важни.
Намерихме Ева на рецепцията на спа студиото, красива, спокойна стая на горната палуба, почти цялата в стъкло, с дълги завеси, които се развяваха от бриза, когато отворихме вратата. Стъклените стени гледаха към палубата, а светлината блестеше ярко след приглушеното осветление в помещенията долу.
Поразителната тъмнокоса жена на четирийсетина години, с големи златни халки на ушите, вдигна очи, когато двамата с Нилсон влязохме.
— Йохан! — каза тя сърдечно. — Какво мога да направя за теб? А това трябва да е…?
— Ло Блеклок — казах аз и подадох ръка.
Веднага се почувствах по-добре. Бях далеч от теснотата в помещенията за персонала и неприятното гадене отстъпи пред морския бриз.
— Добро утро, госпожице Блеклок — усмихна се тя.
Разтърсих ръката й, ръкостискането й беше здраво, а пръстите — кокалести, но силни. Английският й беше удивително добър — почти толкова добър, колкото на момичето от каютата, но не беше тя. Беше твърде възрастна, грижливо овлажнената й кожа все пак носеше онова леко загрубяване от прекалено продължително излагане на слънце.
— Какво мога да направя за вас?
— Съжалявам — казах. — Търся някого и момичетата от долната палуба предположиха, че може да сте вие, но не сте.
— Госпожица Блеклок е видяла една жена снощи — каза Нилсон. — В каютата до нейната. Била на двайсет и няколко години, с дълга, тъмна коса и бледа кожа. Госпожица Блеклок е чула някакви шумове, които са я обезпокоили, и сега се опитваме да установим дали жената е от персонала.
— Боя се, че не съм аз — каза Ева доста любезно.
Нямаше й следа от племенната отбрана на момичетата долу. Тя се разсмя леко.
— Честно казано, мина много време, откакто бях на двайсет. Говорихте ли със стюардесите? Хани и Биргита имат тъмни коси и са около тази възраст. Също и Ула.
— Да, говорихме с тях — отвърна Нилсон. — А сега смятаме да се видим с Ула.
— Тя няма да има никакви проблеми — казах. — Жената, имам предвид. Притеснявам се за нея. Ако се сещате за някого, който би могъл да е…
— Съжалявам, че не мога да помогна — каза Ева.
Беше пряма и наистина изглеждаше, че съжалява, и беше най-искрено загрижената от всички, с които бях говорила досега. Малка бръчка се спускаше между красиво оформените й вежди.
— Наистина съжалявам. Ако чуя нещо…
— Благодаря — казах.
— Благодаря, Ева — повтори Нилсон и се обърна да си тръгне.