— Госпожице Блеклок? Готова ли сте за закуска?
— Да, моля — казах небрежно и огледах залата. — Къде трябва да седна?
— Където ви харесва — махна с ръка към празните маси. — Повечето гости избраха да закусят в каютите си. Можа би до прозореца? Мога ли да ви донеса чай, кафе?
— Кафе, моля — казах аз. — С мляко, без захар.
— И чаша за мен, ако обичаш, Бьорн — каза Нилсон и добави над рамото на Бьорн: — О, здравей, Ула.
Обърнах се и видях удивително красиво момиче с тежък черен кок, което вървеше през трапезарията към масата.
— Здравей, Йохан — каза тя.
Акцентът й беше подходящ, но още преди да заговори, бях сигурна, че не е момичето от каютата. Беше изключително красива, кожата й, на фона на черната коса, изглеждаше бяла и чиста като порцелан. Момичето в каютата беше хубаво и привлекателно, но не притежаваше такава деликатна, класическа красота, подобна на ренесансова живопис. Освен това Ула беше висока почти метър и осемдесет, а момичето от каютата беше приблизително с моя ръст, много по-ниска от Ула. Нилсон ме погледна въпросително, но аз поклатих глава. Бьорн се върна с две чаши на поднос и меню за мен. Нилсон прочисти гърлото си.
— Ще пиеш ли кафе с нас, Ула?
— Благодаря — каза тя и поклати глава, така че тежкият кок се разлюля над шията й. — Вече закусих, но ще седна за момент.
Тя се настани на стола срещу нас и ни погледна и двамата, усмихвайки се в очакване. Нилсон отново се прокашля.
— Госпожице Блеклок, това е Ула. Тя е стюардеса за предните каюти, тоест Балмър, Йенсен, Коул Ледерер и Оуен Уайт. Ула, госпожица Блеклок търси едно момиче, което е видяла вчера. Тя не е в списъка на пътниците, затова мислим, че може да е от персонала, но нямахме шанса да я открием. Госпожице Блеклок, бихте ли описали момичето, което сте видели?
Направих кратко описание, сякаш за стотен път.
— Сещате ли се за някого? — Почувствах, че гласът ми бе започнал да звучи умолително. — Който и да е, отговарящ на това описание?
— Е, аз очевидно имам тъмна коса — каза Ула със смях. — Но не съм аз и не съм много сигурна за друг. Хани има тъмна коса, също и Биргита…
— Срещнах се с тях — прекъснах я. — Не са те. Някой друг? Чистачки? Моряшки екипаж?
— Н-не… никой от екипажа не отговаря на това описание — бавно каза Ула. — В персонала е и Ева, но тя е твърде стара. Говорихте ли с персонала в кухнята?
— Както и да е — започвах да се отчайвам.
Сякаш затъвах в повтарящ се кошмар, като разпитвах човек след човек, а през това време споменът за тъмнокосото момиче започваше да се разтваря и да гасне, да се изплъзва през пръстите ми като вода. Колкото повече лица виждах, всяко от тях съвпадащо донякъде, но не съвсем, а моя спомен, толкова по-трудно се оказваше да удържа образа в съзнанието си.
И все пак имаше нещо, което бе определящо за онова момиче, нещо, което бях сигурна, че ще разпозная, ако го видя отново. Не бяха чертите й — те бяха хубави, но съвсем обикновени. Не беше косата или тениската на „Пинк Флойд“. Беше нещо в нея, неподправената жизненост и енергичност на изражението й, докато се взираше в мен в коридора, изненадата й, когато бе видяла лицето ми.
Възможно ли бе да е мъртва?
Но алтернативата може би не беше по-добра. Защото единствената друга възможност — вече не бях сигурна дали бе по-добра или по-лоша — беше самата аз да съм полудяла.
13
Ула и Нилсон се оттеглиха, когато пристигна закуската ми, и ме оставиха да гледам през прозореца, докато се храня.
Тук горе, с изглед към морето и палубата, не се чувствах толкова болна и успях да се справя с голяма част от порцията, усещайки как енергията се връща в крайниците ми и неприятното гадене отслабва. Осъзнах, че поне част от причините да се чувствам толкова зле се кореняха в ниската кръвна захар. Винаги ставам странна и неуверена, когато стомахът ми е празен.
Но макар че с храната и гледката към океана се почувствах по-добре физически, не спирах да прехвърлям снощните събития в главата си, да възпроизвеждам разговора с момичето, изненадата на лицето й, нотката на раздразнение, когато пъхна спиралата в шепата ми. Нещо се случваше, бях сигурна в това. Имах чувството, че съм включила телевизора по средата на филма и се опитвам да разбера кои са героите. Бях прекъснала момичето, докато правеше нещо. Но какво?
Каквото и да беше, вероятно бе свързано с изчезването й. И каквото и да смяташе Нилсон, не можех да повярвам, че е почиствала стаята. Никой не почистваше стаи само по къса тениска с „Пинк Флойд“. А освен това тя просто не приличаше на чистачка. Не би могла да има такава коса и такъв маникюр със заплата на чистачка. Блясъкът на тази гъста тъмна грива говореше за години грижи и скъпи процедури. Индустриален шпионаж? Пътник без билет? Любовна афера? Спомних си студения блясък в очите на Коул, когато говореше за бившата си съпруга, и за снизходителните уверения на Камила Лидман на долната палуба. Мислех си за тромавия и як Нилсон, за неприятната пристрастеност на Александър към темата за отровите и неестествената смърт снощи на вечеря — но всяка следваща възможност ми се струваше по-малко вероятна от предишната.