Притесняваше ме лицето й. Колкото повече се мъчех да го запомня, толкова повече се размиваше. Отделни детайли — височина, цвят на косата, състояние на ноктите й — всичко това можех да опиша ясно. Но нейните черти… прав нос, тесни, тъмни вежди, внимателно оформени… Това беше всичко. Можех да кажа каква не беше: пълна, стара, белязана от акне. Да кажа каква беше — ето това бе по-трудно. Носът й беше… обикновен. Устата й беше обикновена. Нито широка, нито като розова пъпка, нито пухкава, нито пълна. Просто обикновена. Нямаше нищо отличително, което да мога да посоча с пръст.
Беше като мен. Можех да съм аз.
Разбирах какво искаше Нилсон. Искаше да забравя онова, което бях чула, писъка, предпазливото плъзгане на вратата на верандата и ужасяващия, звучен и мазен плясък.
Искаше да започна да се съмнявам в собствения си спомен за събитията. Вземаше ме на сериозно само за да ме принуди да започна да се самоопровергавам. Оставяше ме да задам всички въпроси, които исках — единствено за да убедя сама себе си, че греша.
Донякъде го разбирах. Това беше първото пътешествие на „Аурора“, а корабът беше пълен с журналисти, фотографи и влиятелни хора. Едва ли имаше по-неподходящо време нещо да се обърка. Вече си представях заглавията. ПЪТЕШЕСТВИЕ КЪМ СМЪРТТА: УЧАСТНИК В ЕЛИТЕН ПРЕС ТРИП СЕ ДАВИ. Като шеф на охраната, щяха най-напред да потърсят сметка на Нилсон. Най-малко щеше да загуби работата си, ако нещо се бе объркало още на първото пътуване, за което отговаряше.
И нещо повече — този вид публичност, която би породила една необяснима смърт, можеше да потопи цялото начинание.
Такова нещо можеше да провали „Аурора“ още преди да се задейства, а ако това се случеше, всички на борда биха могли да загубят работата си, от капитана до чистачката Ивона.
Разбирах го.
Но бях чула нещо. Нещо, което ме изтръгна от съня със сърце, биещо с 200 удара в минута, с влажни от пот длани и с убедеността, че някъде много близо друга жена имаше сериозни проблеми. Знаех какво е да бъдеш като това момиче — да осъзнаеш в един миг колко невероятно крехък е животът ти, колко тънки като хартия са защитните ти стени.
И каквото и да казваше Нилсон, ако нищо не се бе случило с това момиче, къде беше тя? Писъкът, кръвта — възможно беше да съм си ги въобразила. Но момичето — определено не бях си въобразила момичето. А тя не можеше да изчезне без нечия помощ.
Потърках очите си, усетих дразнещите остатъци от грима от миналата нощ и се замислих за единственото нещо, което доказваше, че тя не бе плод на въображението ми: онзи туш за мигли „Мейбълин“.
Мислите запрепускаха бясно в главата ми. Щях да го върна в Англия в пластмасово пликче, за да му свалят отпечатъци. Не, още по-добре, щяха да го тестват за ДНК. Но четките за грим остава ДНК, нали? В „От местопрестъплението: Маями“ щяха да изградят цяло обвинение върху четчица за мигли. Трябваше да има нещо, което биха могли да направят.
Прогоних от съзнанието си картината как отивам в полицейското управление в Крауч Енд със спирала в пликче и настоявам за обстоен анализ пред полицай, който едва сдържа развеселената си усмивка. Някой щеше да ми повярва. Трябваше. Ако ли не… Щях да платя, за да се направи.
Извадих телефона си с намерението да потърся в „Гугъл“ „цена на частно изследване на ДНК“, но още преди да зареди, осъзнах колко безумно беше. Не можех да получа изследване на ДНК с полицейско качество от интернет компания, специализирана в изневеряващи съпрузи. А и какво щяха да ми кажат резултатите, без да има с какво да ги сравня?
Вместо това се заех да си проверя имейла. Нищо от Джуда. Всъщност нищо от никого. Нямаше телефонен сигнал, но като че ли бях свързана с безжичната мрежа на кораба, затова опитах опресняване. Не се случи нищо. Иконката за актуализиране се въртя известно време, а след това се появи надпис „Няма връзка с мрежата“.