С въздишка прибрах телефона в джоба и огледах боровинките в чинията си. Палачинките бяха вкусни, но апетитът ми беше изчезнал. Струваше ми се невъзможно, сюрреалистично: бях станала свидетел на убийство — или най-малкото го бях чула — и въпреки това бях тук и се насилвах да ям палачинки с кафе, докато през цялото това време убиецът се разхождаше на свобода и аз не можех да направя нищо.
Знаеше ли, че е бил чут и е съобщено за случая? След шума, който вдигнах, и въпросите, които задавах навсякъде из кораба, и да не бе разбрал през нощта, сега вече знаеше.
Корабът посрещна още една вълна, този път странично, и аз отместих чинията и се изправих.
— Желаете ли още нещо, госпожице Блеклок? — попита Бьорн, а аз подскочих и се обърнах.
Беше се появил като по магия от врата, изрязана в ламперията в задната част на стаята. Бе почти невъзможно да я забележиш, ако не знаеш, че е там. Дали беше стоял там през цялото време, за да ме наблюдава? Имаше ли там някаква шпионка?
Поклатих глава и направих всичко възможно да се усмихна, докато прекосявах бавно люлеещия се под.
— Не, благодаря, Бьорн. Благодаря ви за помощта.
— Желая ви прекрасна сутрин. Имате ли планове? Ако не сте опитали още, гледката от горещата вана на палубата е зашеметяваща.
Внезапно отново се видях, сама в горещата вана, ръката в латексова ръкавица, която ме натискаше под водата.
Пак поклатих глава.
— Мисля, че трябва да ида в спа центъра. Но май най-напред ще си полегна в каютата. Много съм уморена. Снощи не спах добре.
— Разбира се! — Произнесе го „ръзбира се“. — Разбирам ви напълно. Може би са ви предписали малко почивка и релакс.
— О… — казах аз. — Почивка и релакс. Да, разбира се. Съжалявам… както казах, толкова съм уморена…
Отправих се към вратата, а кожата ми изведнъж настръхна при мисълта за невидимите очи, които може би наблюдаваха нашия разговор. Поне в моята каюта можех да бъда сигурна, че съм сама.
— Насладете се на почивката си!
— Така и ще направя — казах.
Обърнах се да си вървя и се блъснах в Бен Хауърд, който влезе с мътен поглед.
— Блеклок!
— Хауърд.
— Снощи… — каза той неловко.
Поклатих глава. Не исках да водя този разговор пред услужливия Бьорн, който се усмихваше от другия край на стаята.
— Нека не го обсъждаме — прекъснах го. — И двамата бяхме пияни. Чак сега ли се събуди?
— Аха. — Той сподави огромна прозявка. — След като си тръгнах от каютата ти, се натъкнах на Арчър и накрая играхме покер с Ларс и Ричард Балмър до малките часове.
— О… — прехапах устни. — В колко часа си легна?
— Бог знае. Май към четири.
— Само защото… — започнах.
Но после замълчах. Нилсон не ми беше повярвал. Бях стигнала дотам, че и аз едва си вярвах. Но Бен… Той щеше да ми повярва, нали?
Върнах се към времето, прекарано заедно, и към момента, в който всичко свърши… Изведнъж вече не бях толкова сигурна.
— Няма значение — продължих. — Ще ти кажа по-късно. Върви да закусиш.
— Добре ли си? — попита той, когато се обърнах. — Изглеждаш ужасно.
— Страхотно! Благодаря.
— Не, искам само да кажа… изглеждаш, сякаш почти не си спала.
— Не съм. — Опитвах се да не бъда груба, но заради тревогата и изтощението думите ми прозвучаха по-рязко, отколкото исках.
Когато корабът прехвърли още една вълна, продължих;
— Морето ми се струва доста бурно.
— Така ли? За щастие никога не ме хваща морска болест. — В гласа му имаше дразнеща нотка на самодоволство и аз едва сдържах порива си да му отвърна кратко и остро. — Както и да е, утре рано ще бъдем в Тронхайм.
— Утре?
Гласът ми навярно бе издал смайването ми, защото той се втренчи в мен.
— Да. Защо, какво има?
— Мислех си… Представях си, че днес… — замълчах.
Той сви рамене.
— Нали знаеш, че пътят е дълъг.
— Няма значение. — Трябваше да се върна в стаята си, да обмисля всичко, да се опитам да разбера какво бях й какво не бях видяла. — Ще се прибера в стаята… трябва да си полегна.
— Добре. Ще се видим по-късно, Блеклок — каза Бей безгрижно.
Но в очите му, докато ме изпращаше с поглед, имаше тревога.
Мислех, че отивам към стълбите за палубата, но навярно се бях объркала, защото се озовах в библиотеката — умалена версия на облицована с дърво библиотека в имение, цялата в зелени лампи за четене и покрити с рафтове стени.
Въздъхнах и се опитах да съобразя къде бях завила в грешна посока и дали имаше по-пряк път, вместо да се върна обратно и да срещна отново Бен. Изглеждаше невъзможно да се изгубиш на толкова малък кораб, но в начина на разпределение на помещенията имаше нещо много объркващо, бяха разположени плътно като в пъзел, предназначен да използва всеки сантиметър празно пространство, а навигацията в лабиринта ставаше още по-сложна, тъй като движението на кораба объркваше усещането ми за посока.