Никак не ми помагаше фактът, че за разлика от фериботите, тук нямаше схеми и указателни знаци — вероятно целеше да създаде впечатлението, че това е частен дом, който просто споделяте с още богаташи.
Имаше два изхода и повече или по-малко случайно, отворих вратата към палубата. Навън поне щях да съм сигурна накъде вървя. Когато излязох и вятърът ме блъсна в лицето, чух до себе си дрезгав глас, напоен с никотин.
— Скъпа, цяло чудо е, че си на крака! Как си тази сутрин?
Обърнах се. Беше Тина, застанала под извитото стъкло на навеса за пушене с цигара между пръстите.
Тя си дръпна здраво.
— Май си като сдъвкана и изплюта?
Потиснах желанието да се обърна и да избягам. Трябваше да градя връзки. Не можех да допусна махмурлукът, който сама си бях докарала, да ми попречи. Опитах да се усмихна с надеждата, че изглеждам убедително.
— Малко. Не трябваше да пия толкова.
— Е, аз бях доста впечатлена от количеството, което погълна — каза тя с леко подигравателна усмивка. — Както казваше старият ми шеф, когато започнах в „Експрес“, някога, в епохата на наистина дългите обеди, ако успееш да надпиеш онзи, когото интервюираш, значи си на път да направиш първия си удар.
Погледнах я през пелената от дим. В редакцията се носеше мълвата, че се е изкачила по корпоративната стълбица, стъпвайки по гърбовете на безброй млади жени, а след това, когато е преминала през стъкления таван, е издърпала стълбата след себе си. Спомних си как Роуан веднъж каза: „Тина е от онези жени, които смятат, че присъствието на естроген в заседателната зала е заплаха за собственото й съществуване“.
Но някак си не можех да свържа забележките й с жената, която стоеше пред мен. Познавах поне една бивша колежка която казваше, че дължи на Тина кариерата си, и когато я гледах сега, със засмените й силно гримирани очи, се попитах какво ли е било да бъдеш жена журналистка от това поколение, да си пробиваш път със зъби и нокти през редиците на „старите момчета“. И сега беше достатъчно трудно. В крайна сметка едва ли можехме да виним Тина за това че не е взела със себе си всички жени от редакцията.
— Ела, скъпа, ще ти разкрия една малка тайна — каза тя и ме притегли. Пръстените прозвънваха на костеливите й пръсти. — Клин клин избива: трябва ти коктейл за махмурлука, последван от дълго, бавно чукане.
Имаше само един възможен отговор, който да не започва с Ъъъъъ, и това беше безучастното мълчание. Тина отново издаде дрезгавия си, пропит с никотин смях.
— Шокирах те.
— Всъщност не. Само че… работата е там… има малък недостиг на кандидати.
— Стори ми се, че ти и онзи малък секси Бен Хауърд бяхте настроени доста приятелски снощи… — подхвърли тя.
Потиснах потръпването си.
— С Бен бяхме заедно преди години — казах твърдо. — И нямам желание да се връщам назад.
— Много разумно, скъпа. — Тя ме потупа по ръката и пръстените й отново прозвъннаха при допира до кожата ми. — Както казват афганистанците, човек не може да се изкъпе два пъти в едно и също езеро.
Не бях сигурна какво да отговоря.
— Как ти беше името? — попита тя рязко. — Луиз, нали?
— Ло. Всъщност е съкратено от Лора.
— Радвам се, че се запознахме, Ло. Работиш с Роуън във „Велосити“, нали?
— Да, така е — казах. — Репортер съм. — А после изненадах и себе си. — Но се надявам да я замествам, докато е в отпуск по майчинство. Получих пътуването отчасти заради това. Искаха да ме изпитат. Да видят как ще се справя.
Макар че ако това наистина беше тест, бях на път да се проваля. Във „Велосити“ определено не бяха имали предвид обвинение срещу домакините, че прикриват смърт.
Тина отново дръпна от цигарата си, после изплю късче тютюн и ме огледа преценяващо.
— Тази роля върви с много отговорности. Но е добре, че искаш да се издигнеш. А какво ще правиш, когато се върне?
Отворих уста, за да отговоря, но се спрях. Какво щях да направя? Да се върна на старата си работа? Още се чудех какво да кажа, когато тя заговори:
— Обади ми се по някое време, когато се върнем в редакциите си. Винаги съм нащрек за сътрудници на хонорар, особено за малки умници с известна амбиция.
— Аз съм на щатен договор — казах със съжаление.
Оценявах, че това е комплимент, и не исках да го отхвърлям, но бях сигурна, че клаузата, забраняваща работа за конкуренцията, не ми оставяше вратички.