Памела Крю, майката на изчезналата жена, каза, че е изключително нехарактерно за нейната дъщеря да не влезе в контакт, и призова всеки, който може да е видял госпожица Блеклок, известна като Ло, да се обади.
Четвърта част
14
Не исках да позволя на паниката да ме завладее.
Някой беше влизал в стаята ми.
Някой, който знаеше.
Някой, който знаеше какво бях видяла, какво бях чула и какво бях казала.
Минибарът беше зареден отново и ме прониза внезапен копнеж за едно питие, но отхвърлих тази мисъл и започнах да обикалям каютата, която вчера ми се струваше толкова просторна, а сега сякаш се свиваше около мен.
Някой беше идвал тук. Но кой?
Обзе ме неудържимо желание да закрещя, да побягна, да се скрия под леглото и никога да не изляза, но нямаше измъкване — не и докато не стигнем Тронхайм.
Осъзнаването на този факт спря лудешкото препускане на мислите ми. Застанах, опряла ръце на тоалетката, с отпуснати рамене, и се вгледах в пребледнялото си изопнато лице в огледалото. Не беше само заради липсата на сън. Под очите ми се очертаваха тъмни кръгове от изтощение, но нещо в погледа ми ме накара да се вцепеня: беше изпълнен със страх, като на животно, притиснало се до земята.
От коридора се чу стряскащо бучене и си припомних, че чистачките обикалят помещенията. Поех дълбоко дъх, изправих се и отметнах косата си назад. После отворих вратата и подадох глава в коридора, където още се носеше бръмченето на прахосмукачката. Ивона, полякинята, с която се бях запознала на долното равнище, почистваше каютата на Бен нагоре по коридора, оставила вратата широко отворена.
— Извинете! — повиках я, но тя не чу.
Опитах от по-близо.
— Извинете!
Тя подскочи и се обърна с ръка на сърцето.
— Извинете! — каза тя, останала без дъх, и изключи с крак прахосмукачката.
Беше облечена в тъмносиня униформа, каквато носеха всички чистачки, грубоватото й лице беше порозовяло от усилието.
— Аз стреснала.
— Съжалявам — промълвих. — Не мислех, че ще ви изплаша. Исках да попитам — чистихте ли стаята ми?
— Да, вече направих. Нещо не чисто?
— Не, много е чисто — дори прекрасно. Само се питах — видяхте ли спирала за мигли?
— Спир… — Тя поклати глава с неразбиращ вид. — Какво това?
— Спирала. За очите — ето такава. — Показах с жест как се слага и лицето й се проясни.
— А! Да, знам — каза тя и добави нещо, което звучеше като „туш до ржес“. Нямах представа дали значеше „спирала за очи“, или „хвърлих я в кошчето“ на полски, но закимах енергично.
— Да, да, в розово-зелена тубичка. Такава…
Извадих телефона си с намерение да потърся в „Гугъл“ „Мейбълин“, но все още нямаше безжичен интернет.
— По дяволите, няма значение. Но е в розово и зелено. Видяхте ли я?
— Да, виждам снощи, когато чистя.
Гадост.
— Но не тази сутрин?
— Не — тя поклати глава смутено. — Не е в банята?
— Не.
— Съжалявам. Не видях. Мога питам Карла, стюардеса, ако е възможно, да… как да кажа… да купи нов…?
Обърканите й думи и тревожният израз внезапно ми дадоха да разбера как изглеждаше всичко отстрани — луда жена, която едва ли не обвинява чистачката в кражба на използвана спирала. Поклатих глава и сложих длан на ръката й.
— Съжалявам. Няма значение. Моля, не се притеснявайте.
— Не, има значение!
— Не, наистина. Сигурно съм я прибрала в джоба.
Но знаех истината. Спиралата беше изчезнала.
Върнах се в каютата, заключих два пъти вратата, сложих веригата, после вдигнах телефона, набрах нула и поисках да ме свържат с Нилсон. Оставиха ме доста дълго да слушам музика, после се обади жена, която звучеше като Камила Лидман.
— Госпожице Блеклок? Благодаря ви, че изчакахте. Свързвам ви.
Чу се прещракване и изпукване, после прозвуча дълбок мъжки глас.
— Ало. Йохан Нилсон е. С какво мога да ви помогна?
— Спиралата е изчезнала — казах без предисловие.
Настъпи пауза. Чувствах как преравя мислената си папка с бележки.
— Тубичката туш за мигли — казах нетърпеливо. — Онази, за която ви казах снощи — която ми даде жената от каюта 10. Това доказва всичко, не виждате ли?