— Не виждам…
— Някой е влязъл в каютата ми и я е взел.
Говорех бавно, опитвайки се да се владея. Имах странното усещане, че ако не говоря спокойно и ясно, мога да започна да крещя по телефона.
— Защо ще го правят, ако нямат какво да крият?
Последва дълга пауза.
— Нилсон?
— Ще дойда да ви видя — каза най-сетне той. — В каютата ли сте?
— Да.
— Идвам след десетина минути. С капитана съм, трябва да свърша тук, но ще дойда възможно най-скоро.
— Довиждане — казах аз и затворих слушалката. Бях повече ядосана, отколкото уплашена, макар че не бях сигурна дали се сърдя на себе си или на Нилсон.
Обиколих отново малката каюта, припомняйки си събитията от снощи, картините, звуците, страховете, изпълващи главата ми. Усещането, което не можех да преодолея, беше за насилие — някой беше влизал в моята стая. Някой се бе възползвал от факта, че съм заета с Нилсон, за да дойде, да рови из вещите ми и да отмъкне единственото доказателство, което подкрепяше моята история.
Но кой имаше достъп до ключ? Ивона? Карла? Джоузеф!
На вратата се почука, аз се обърнах рязко и отидох да отключа. Отвън стоеше Нилсон с тревожния си вид на уморен мечок. Тъмните кръгове под очите му не бяха толкова големи, колкото моите, но бяха достатъчно внушителни.
— Някой е взел спиралата — повторих.
Той кимна.
— Може ли да вляза?
Отстъпих назад и той мина покрай мен в стаята.
— Мога ли да седна?
— Моля.
Той седна, диванът леко протестира, а аз се настаних срещу него на стола до тоалетката. Никой от нас не заговори. Чаках го да започне, той също, или просто се опитваше да намери подходящи думи. Стисна с два пръста основата на носа си, деликатен жест, който изглеждаше странно комичен за такъв едър мъж.
— Госпожице Блеклок…
— Ло — казах твърдо.
Той въздъхна и започна отново.
— Добре, Ло. Говорих с капитана. Никой от персонала не липсва, вече сме съвсем сигурни. Говорихме с целия персонал, но никой не е видял нищо подозрително в тази каюта, което ни води до заключението…
— Хей — прекъснах го рязко, сякаш ако му попречех да изрече думите, това щеше да се отрази на заключението, до което той и капитанът бяха стигнали.
— Госпожице Блеклок…
— Не. Не, не можете да го правите.
— Какво да не правя?
— Наричате ме „госпожица Блеклок“ в един момент, казвате ми, че цените моята загриженост, че аз съм уважаван пътник, дрън-дрън-дрън, а в следващия момент ме отхвърляте като истерична жена, която не е видяла, каквото е видяла.
— Не съм… — започна той, но аз го прекъснах. Бях твърде ядосана, за да го изслушам.
— Защото не можете да се държите и по единия начин, и по другия. Или ми вярвате, или… о, не, почакайте! — Спрях се, неспособна да повярвам, че не съм се сетила за това преди. — Какво ще кажете за видеонаблюдението? Нямате ли някаква система за сигурност?
— Госпожице Блеклок…
— Можете да проверите записите от коридора. Момичето ще го има там — трябва да го има!
— Госпожице Блеклок! — повтори той по-високо. — Говорих с господин Хауърд.
— Какво?
— Говорих с господин Хауърд — каза той по-уморено. — Бен Хауърд.
— Е, и? — попитах, но сърцето ми се разтуптя. — Какво може да знае Бен за това?
— Каютата му е от другата страна на празната. Исках да разбера дали е възможно да е чул нещо, дали би могъл да потвърди разказа ви за плясъка.
— Той не е бил там — казах. — Играл е покер.
— Знам. Но той ми каза… — Нилсон замлъкна.
О, Бен, помислих си, а стомахът ми се сви. Бен, предателю. Какво си направил?
Знаех какво е казал. Разбрах го по лицето на Нилсон, но нямаше да го пусна лесно от кукичката.
— Да? — попитах през зъби.
Щях да го принудя да направи това правилно. Трябваше той да го изрече, сричка по сричка, колкото и да беше изнервящо.
— Той ми разказа за човека в апартамента ви. Крадецът.
— Това няма нищо общо.
— Това, ъъъ… — Той се прокашля и първо кръстоса ръце, после и краката си. Гледката на мъж с неговите размери, кацнал неудобно на дивана, опитващ се да стане незабележим, беше безумно смешна. Не казах нищо. Усещането, докато наблюдавах смущението му, беше изключително. Ти знаеш — помислих си злорадо, — знаеш какъв боклук си.
— Господин Хауърд ми каза, че вие, ъъъ, не спите добре, откакто е станало, ъъъ, нападението — измънка той.
Нищо не казах. Мълчах студено и твърдо, изпълнена с гняв срещу Нилсон, но най-вече срещу Бен Хауърд. Това щеше да е последният път, когато му се доверявах. Никога ли нямаше да се науча?