— А после и алкохолът — продължи той с нещастно изражение на светлото си набръчкано лице. — Той, хмм… не се съчетава добре с…
Замълча и извърна глава към вратата на банята, към жалката купчинка лични вещи.
— С какво? — попитах с тих и твърд глас, който ми се стори съвсем различен от моя.
Нилсон вдигна очи към тавана, притеснението му изпълваше стаята.
— С… антидепресанти — каза почти шепнешком и погледът му отново се насочи към смачкания, полупразен блистер с хапчета до мивката, а след това обратно към мен, натежал от извинения.
Но думите бяха изречени. Не биха могли да останат неизказани, и двамата го знаехме.
Седях, без да казвам нищо, но бузите ми горяха, сякаш ми бяха ударили плесница. Значи така. Бен Хауърд наистина му беше казал всичко, малкото лайно. За няколкото минути, в които бе разговарял с Нилсон. Само един разговор, а през това време той не само не бе подкрепил моята история, той беше изпял всяка подробност от моята биография, с която разполагаше, и бе направил така, че да изглеждам като ненадеждна, лабилна невротичка.
Да. Да, вземах антидепресанти. И какво от това?
Нямаше значение, че вземам тези хапчета — и пия алкохол — от години. Нямаше значение, че получавам пристъпи на тревожност, а не халюцинации.
Но дори и да имах остра психоза, това не отменяше факта, че с хапчета или без хапчета, видях това, което видях.
— Значи така — казах най-сетне, отсечено и равно. — Заради шепа хапчета решихте, че съм параноидна откачалка, която не може да отличи факт от измислица? Знаете ли, че има стотици хиляди хора на същото лекарство, което приемам?
— Съвсем не се опитвах да кажа това — отвърна неловко Нилсон. — Но е факт, че нямаме доказателства, които да подкрепят разказа ви, и с цялото ми уважение, госпожице Блеклок, онова, което смятате, че се е случило, е много близко до вашето прежив…
— Не! — изкрещях аз, изправих се и се извисих над свитото му от неудобство тяло, въпреки че всъщност беше една глава по висок от мен. — Казах ви, не можете да постъпвате така. Не можете да разговаряте сервилно с мен, а после да пренебрегвате онова, което ви казвам. Да, не бях спала. Да, бях пила. Да, някой нахълта в апартамента ми. Но няма нищо общо с онова, което видях.
— Тъкмо в това е проблемът, нали? — Той също се изправи, жегнат, руменина заля широките му бузи. — Не сте видели нищо. Видели сте едно момиче, каквито има много на този кораб, а след това, много по-късно, сте чули плясък. От това сте стигнали до заключения, които са много близки до преживяното от вас преди няколко дни травмиращо събитие — случай, в който две и две е равно на пет. Това не е основание за разследване на убийство, госпожице Блеклок.
— Махайте се — казах.
Ледът около сърцето ми сякаш се стопи. Усещах, че ще направя нещо много глупаво.
— Госпожице…
— Вън. Махайте се!
Отидох до вратата и я отворих със замах. Ръцете ми трепереха.
— Махайте се! — повторих. — Веднага. Освен ако не искате да се обадя на капитана и да му кажа, че съм ви помолила многократно да напуснете каютата ми, а вие сте отказали. МАХАЙТЕ СЕ ОТ МОЯТА КАЮТА!
Нилсон наведе глава и се запъти към вратата. Спря за миг, сякаш се канеше да каже нещо, но може би заради изражението или погледа ми, той като че ли се отказа и са обърна.
— Довиждане — каза, — госпожице…
Но аз не дочаках да чуя останалото. Затръшнах вратата в лицето му, после се хвърлих на леглото, за да си изплача очите.
15
Нямаше причина, поне на хартия, която да обяснява защо са ми нужни хапчета, за да се справям с живота. Имах страхотно детство, любящи родители, всичко необходимо. Не бях пребивана, насилвана или тормозена. Получавах само любов и подкрепа. Но това някак си не беше достатъчно.
Приятелката ми Ерин казва, че всички ние имаме демони вътре в нас, гласове, които шепнат, че не сме добри, че ако не постигнем това повишение или се провалим на този изпит, ще разкрием на света каква точно безполезна торба кожа и сухожилия сме всъщност. Може би е вярно. Може би моите просто имат по-силни гласове.
Но не мисля, че е толкова просто. Депресията, в която изпаднах след университета, не беше заради изпити или самооценка, беше нещо странно, по-химическо, нещо, което терапията с разговори нямаше да излекува.
Когнитивна поведенческа терапия, консултации, психотерапия — нищо от това не помогна така, както хапчетата. Лиси казва, че намира идеята за химическо балансиране на настроението за плашеща, че ако вземаш нещо, то може да промени това, което наистина си. Но аз не виждам нещата по този начин. За мен това е като да си сложиш грим — не да се дегизираш, а като начин да заприличаш повече на себе си каквато си наистина, по-малко сурова. Най-добрият аз, който можеш да бъдеш.