Бен ме беше видял „без грим“. И ме бе напуснал. Бях гневна дълго време, но накрая осъзнах, че не обвинявам него. Годината, в която станах на двадесет и пет, беше ужасна. Ако самата аз можех да се напусна, щях да го направя
Но това не извиняваше направеното от него сега.
— Отвори!
Потропването на клавишите на лаптопа спря и чух звук от отдръпването на стол. После вратата на каютата се отвори предпазливо.
— Да? — Лицето на Бен изпълни отвора и на него се изписа изненада, когато ме видя. — Ло, какво правиш тук?
— Как мислиш?
Имаше благоприличието да изглежда малко засрамен
— А, това ли…
— Да, това. — Изблъсках го и влязох в стаята му. — Говорил си с Нилсон — казах остро.
— Виж… — Вдигна ръка примирително, но нямаше как да ме умилостиви.
— Не ми пробутвай тия „виж“. Как можа, Бен? Колко време ти отне да изпееш всичко — обира, лекарствата, факта, че едва не загубих работата си… Каза ли му всичко това? Каза ли му за дните, когато не можех да се облека, не можех да напусна дома си?
— Не! Разбира се, че не. Боже, как можеш да си го помислиш?
— Тогава само за хапчетата? А фактът, че ме обраха и няколко други пикантни детайла, за да се създаде представата, че определено не може да ми се вярва?
— Не! Не беше така! — Той пристъпи към вратата на верандата, после се обърна към мен и прокара ръце през косата си, за да я приглади. — Просто ми се изплъзна, мамка му. Не знам как. Той е добър в работата си.
— Ти си журналист! Какво, по дяволите, се случи с „без коментар“?
— Без коментар — изстена той.
— Нямаш представа какво направи.
Ръцете ми бяха стиснати в юмруци, ноктите ми се забиваха в дланите и се насилих да ги разтворя, като триех болезнените си ръце в дънките.
— Какво искаш да кажеш? Виж, задръж, имам нужда от кафе. Ти искаш ли?
Понечих да му кажа да се разкара. Но истината беше, че исках кафе. Кимнах леко.
— С мляко, без захар, нали?
— Точно така.
— Някои неща не са се променили — каза той, докато пълнеше машината за еспресо с минерална вода и поставяше капсулата.
Изгледах го.
— Ужасно много неща се промениха и ти го знаеш. Как можа да му наприказваш всичко това?
— Аз… не знам.
Отново прокара пръсти през непокорната си коса, вкопчи се в корените, сякаш можеше някак да изтръгне извинение от главата си, ако дърпаше достатъчно силно.
— Пресрещна ме след закуска, спря ме в коридора и започна да ми обяснява, че е загрижен за теб — нещо за шумове през нощта, — мъчеше ме махмурлук, въобще не можех да разбера за какво става дума. Най-напред помислих, че има предвид обира. После започна да говори, че си в лабилно състояние… Господи, Ло, съжалявам, не е като да съм отишъл да му потропам на вратата, изгарящ от желание да приказвам. За какво говореше той?
— Няма значение!
Взех кафето, което ми подаде. Беше твърде горещо, за да го пия, и го задържах в скута си.
— О, има. Явно си напълно разбита. Стана ли нещо снощи?
Около 95 процента от мен искаха да кажат на Бен Хауърд, че е изгубил правото си на доверие, като е разказал за личния ми живот на Нилсон и е разбил образа ми на надежден свидетел в неговите очи. За съжаление, останалите 5 на сто, изглежда, бяха особено силни.
— Аз… — Въпреки болката в гърлото, преглътнах желанието да кажа на някого какво се беше случило.
Може би, ако разкажех на Бен, щеше да предложи нещо, за което не бях се сетила? В края на краищата беше репортер. И макар да не ми се искаше да го призная, доста уважаван.
Поех си дълбоко дъх и след това споделих историята която бях разказала на Нилсон предната вечер, този път на един дъх, изгаряща от желание да го убедя.
— Факт е, че тя беше там, Бен — завърших аз. — Трябва да ми повярваш!
— Ей, ей — каза Бен и примигна. — Разбира се, че ти вярвам.
— Така ли?
Бях толкова изненадана, че едва не изтървах чашата с кафе и тя изтрака на стъкления плот.
— Наистина ли?
— Да, разбира се. Не ми е известен случай, в който да си си въобразила нещо.
— Нилсон не вярва.
— Мисля, че разбирам защо Нилсон не иска да ти повярва — каза Бен. — Всички знаем, че престъпленията на круизните кораби са в тъмната зона.
Кимнах. И аз като него бях чувала — както и всеки журналист, пишещ за пътешествия — множеството слухове за круизните кораби. Не че собствениците бяха по-престъпни отколкото във всяка друга област на туристическата индустрия, просто престъпленията, извършени в морето, попадаха в някаква сива област.