„Аурора“ не беше като някои съдове, за които бях писала, приличащи повече на плаващи градове, отколкото на кораби, но имаше същия противоречив правен статут в международни води. Дори и в случаите на документирани изчезвания, нещата се замитаха под килима. Без ясна полицейска юрисдикция кой да поеме контрола, разследването твърде често биваше оставено на службите за сигурност на борда, които бяха наети от круизния кораб и не можеха да си позволят да ровят дълбоко, дори и да искат.
Потрих ръце, внезапно ми бе станало студено, въпреки задуха и горещината в каютата. Бях отишла при Бен с цел да го наругая, за да ми олекне. Последното нещо, което очаквах, беше той да ме подкрепи в притесненията ми.
— Онова, което ме тревожи най-много… — казах бавно, после замълчах.
— Какво? — подкани ме Бен.
— Тя… ми услужи със спирала. Точно така я срещнах — не знаех, че каютата трябва да е празна, и потропах на вратата, за да попитам дали може да ми заеме.
— Добре… — Бен отпи пак от кафето.
Лицето му над ръба на чашата беше озадачено, той явно не разбираше накъде бия.
— И какво?
— И… изчезна.
— Кое? Спиралата? Какво искаш да кажеш?
— Няма я. Някой я е взел от каютата ми, докато бях с Нилсон. Можех да пренебрегна всичко друго — но ако не се е случило нищо, защо ще вземат спиралата? Беше единственото конкретно нещо, с което можех да докажа, че в тази каюта е имало някого, а сега е изчезнал.
Бен стана, пристъпи към верандата и дръпна тънките завеси, макар това да изглеждаше странен, ненужен жест. За миг ми се стори, че не иска да се изправи пред мен и обмисля какво да каже.
После се обърна и приседна на ръба на леглото с делово изражение.
— Кой друг знаеше за това?
— За спиралата?
Беше добър въпрос, а аз, както осъзнах с леко огорчение, не бях се досетила да си го задам.
— Хм… Предполагам… никой, освен Нилсон.
Не беше успокояваща мисъл. Гледахме се един друг дълго време, а очите на Бен отразяваха неудобните въпроси, които внезапно започнаха да ми хрумват.
— Но той беше с мен — казах най-сетне. — Когато са я взели.
— През цялото време?
— Ами… горе-долу… Не, чакай, имаше пролука. Закусвах. И говорих с Тина.
— Значи би могъл да я вземе.
— Да — казах бавно. — Би могъл.
Дали той беше влизал в моята каюта? Така ли беше разбрал за лекарството ми и за препоръката да не се смесва с алкохол?
— Виж — каза най-сетне Бен, — мисля, че трябва да се видиш с Ричард Балмър.
— С лорд Балмър?
— Да. Както казах, снощи играх покер с него и ми ся видя почтен човек. И няма смисъл да се занимаваш с Нилсон. Балмър е най-високо. Баща ми винаги казваше: „Ако имаш оплакване, отивай направо на върха“.
— Това едва ли е проблем с услугите за клиентите, Бен.
— Няма значение. Но този човек, Нилсон — нещата не изглеждат добре за него, нали? А ако има някой на този кораб, който може да потърси сметка на Нилсон, това е Балмър.
— Но ще го направи ли? Да го държи отговорен, искам да кажа? Той има не по-малко мотиви от Нилсон да замажи нещата. Повече всъщност. Както казваш, това би могло да му навреди страшно много, Бен. Ако се разчуе, бъдещето на „Аурора“ става неясно. Кой, по дяволите, ще иска да плати десетки хиляди лири за луксозна екскурзия с кораб на който е загинало момиче?
— Обзалагам се, че има такава пазарна ниша — каза Бен с леко изкривена усмивка.
Аз потръпнах.
— Виж, няма да навреди, ако просто се видиш с него — настоя той. — Поне знаем къде е бил през цялата минала нощ, което не можем да кажем за Нилсон.
— Сигурен ли си, че никой от хората, с които беше, не е напускал каютата?
— Абсолютно сигурен съм. Бяхме в апартамента на Йенсен — там има само една врата и цяла нощ седях с лице към нея. Хората ставаха, ходеха до тоалетната, но всички използваха банята в каютата. Хлое седя и чете известно време, а после се прибра в спалнята, съседната стая, от която няма друг изход, освен през основното помещение на апартамента. Никой не си тръгна преди четири. Можеш да изключиш четиримата мъже плюс Хлое.
Смръщих се и започнах да отмятам пътниците на пръстите си.
— Значи ти, Балмър… Арчър… Ларс и Хлое. Остават Коул, Тина, Александър, Оуен Уайт и лейди Балмър. Плюс персонала.
— Лейди Балмър? — Бен повдигна вежда. — Мисля, че е прекалено.