— Защо? — попитах отбранително. — Може би не е толкова зле, колкото изглежда.
— Да, точно така, симулирала с четири години рецидивиращ рак, подложила се е на изтощителна химиотерапия и лъчетерапия, само за да си осигури алиби за убийството на странно момиче.
— Няма нужда да си саркастичен. Само се питах.
— Мисля, че пътниците са фалшива следа — каза Бен. — Не можеш да игнорираш факта, че ти и Нилсон сте единствените, които сте знаели за тази спирала. Ако не я е взел, сигурно е казал на човека, който го е направил.
— Ами… — изрекох аз и замълчах.
Неловко усещане, доста сходно с вина, пропълзя по врата ми.
— Какво?
— Аз… опитвам се да се сетя. Когато Нилсон ме заведе при персонала. Не мога да си спомня… Може да съм я споменала.
— Господи, Ло — каза Бен и се втренчи в мен. — Спомена ли я, или не? Важно е.
— Знам — казах жално.
Корабът се издигна и пропадна през висока вълна, а усещането за гадене ме заля отново, полусмлените палачинки се надигнаха неприятно в стомаха ми. Опитах се да си припомня разговорите под палубата, но ми беше трудно. Тогава имах такъв махмурлук, бях толкова потисната от клаустрофобичната изкуствена светлина на тези тесни каюти без прозорци. Затворих очи, като усещах как диванът мърда и се клати под мен и се опитах да си представя персонала в столовата, приятните, чисти лица на момичетата, обърнати към мен. Какво, по дяволите, бях казала?
— Не мога да си спомня — казах най-сетне. — Наистина не мога. Но е много вероятно да съм я споменала. Не мисля, че съм го направила, но не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че не съм го направила.
— Жалко. Е, това значително усложнява нещата.
Кимнах сдържано.
— Виж — най-сетне каза Бен, — може би някой от другите пътници е видял нещо. Някой да влиза или да излиза от празната каюта или онзи, който е откраднал спиралата, да влиза в твоята. Кои са в каютите на кърмата?
— Хмм — преброих ги на пръсти. — Ами, аз съм в девет, ти си в осем. Александър е в… Мисля, че може би е в шест?
— Тина е в пет — каза замислено Бен. — Видях я да влиза снощи. Което означава, че Арчър трябва да е в седем. Окей. Искаш ли да тръгнем от врата на врата?
— Добре — казах аз.
По някаква причина, може би заради прилива на гняв, заради усещането, че някой ми вярва, или просто беше следствие от това, че имах план, аз се почувствах по-добре. Но после видях часовника на лаптопа на Бен.
— По дяволите, не мога, не сега. Трябва да ида на онова проклето дамско спа-нещо си.
— Кога свършва? — попита Бен.
— Нямам представа. Но едва ли ще продължи след часа за обяд. А какво е предвидено за мъжете през това време?
Бен се изправи и прелисти брошурата на бюрото.
— Обиколка на мостика. Мило и сексистко — за мъжете технологията, жените получават ароматерапия. О, не, чакай, утре сутринта ще има спа за мъже. Може би е просто заради ограниченото пространство. — Той извади бележник и химикалка от тоалетката. — Трябва да отида и аз, но да видим какво ще успеем да изровим тази сутрин, след което ще се срещнем тук след обяд и ще обиколим останалите пътници. След това можем да споделим наученото с Балмър. Възможно е да нареди отклонение от курса — за да се качат от местната полиция на борда.
Кимнах. Нилсон не ме беше взел на сериозно, но ако можехме да узнаем нещо, което да потвърди моята история — дори и само някой друг, който беше чул плясъка, — за Балмър би било много по-трудно да я пренебрегне.
— Все си мисля за нея — изрекох, когато стигнахме до вратата.
Бен спря с ръка на дръжката.
— За кого говориш?
— За момичето — момичето в „Палмгрен“. Какво ли е почувствала, когато някой е дошъл за нея — дали е била жива, когато е падала. Продължавам да си мисля какво ли е, шокът от студената вода, гледката на кораба, който се отдалечава…
Дали е извикала, преди вълните да се затворят над нея? Дали се е опитала да извика, когато солената вода е нахлула в белите й дробове, когато гръдният й кош се е стегнал под смазващата тежест, докато студът я е обхващал, кислородът е напускал кръвта й, а тя е потъвала все по-дълбоко…
И тялото й, носещо се в студената безмълвна чернота на океанските дълбини, бяло като кост, рибите, които гризат очите й, косата й, носеща се по течението като струя тъмен дим… Всичко, за което също мислех, макар и да не го казах.
— Недей — каза Бен. — Не позволявай на въображението си да те води, Ло.
— Знам какво е — отвърнах, когато той отвори вратата.
— Не разбираш ли? Знам какво е изпитала, когато някой е дошъл за нея посред нощ. Ето защо трябва да открия кой й е причинил това.