— Всичко е наред — казах твърдо. — Кога си тръгнаха Хлое и Тина?
— Преди около двайсет минути, струва ми се.
Кимнах към вратата зад мен, която отново бе станала невидима за всички непосветени в тайната на огледалото.
— Това ли е единственият вход към стаите за спа процедури?
— Зависи какво имате предвид под вход — каза тя бавно, очевидно озадачена от въпроса. — Това е единственият вход. Но не е единственият изход. Има пожарен изход долу, който води към служебните помещения, но той е… каква беше думата? Еднопосочен. Отваря се само навън. Също така е свързан с аларма, така че не ви препоръчвам да го използвате, защото ще предизвикате евакуация. Защо питате?
— Без причина.
Бях направила грешката да се изпусна пред Нилсон тази сутрин. Нямаше да я повторя.
— Сервираха обяда в салона „Линдгрен“ — каза Ева, — но не се притеснявайте, нищо не сте пропуснали — това е обяд тип бюфет, за да могат хората да идват и да си отиват. О, замалко да забравя — продължи тя, когато се обърнах да си тръгна, — намери ли ви господин Хауърд?
— Не — заковах се с ръка на вратата. — Защо?
— Дойде тук да ви търси. Обясних му, че сте на терапия, така че не може да говори с вас лично, но той слезе долу, за да ви предаде съобщение по Ула. Искате ли да се опитам да го намеря?
— Не — казах бързо. — Ще го намеря сама. Някой друг слиза ли долу?
Тя поклати глава.
— Не. Бях тук през цялото време. Госпожице Блеклок, сигурна ли сте, че всичко е наред?
Не отговорих. Просто се обърнах и напуснах спа центъра, усещайки студената влага по кожата си под дрехите и смразяващия ужас, който беше проникнал много по-дълбоко.
Салон „Линдгрен“ беше празен, само Коул седеше на масата с фотоапарата си отпред, а Хлое беше срещу него, загледана през прозореца, и поднасяше салата към устата си с отсъстващ вид. Тя вдигна очи, когато влязох, и кимна към стола до нея.
— Хей! Не бяха ли страхотни процедурите?
— Предполагам — казах аз и придърпах един стол, но след това осъзнах колко странно и неблагодарно е прозвучало това и се поправих: — Да, действително. Моята терапия беше много добра. Аз просто… не си падам по затворените пространства. Имам лека клаустрофобия.
— О! — Лицето й се проясни. — Чудех се защо изглеждаше толкова напрегната долу. Мислех, че си махмурлия.
— Е — казах аз и се засмях пресилено, — вероятно и това го имаше.
Възможно ли е да е била тя, в спа центъра? Определено да. Но Бен беше толкова категоричен за снощи — въобще не е напускала стаята.
А Тина? Спомних си нейната жилава сила, яростната реакция на моя въпрос къде е била миналата нощ, и напълно можех да повярвам, че е способна да блъсне някого през борда.
Можеше ли да е Бен? Той беше слязъл в спа центъра, а в крайна сметка само собствените му думи потвърждаваха алибито му.
Идваше ми да изкрещя. Всичко това ме влудяваше.
— Вижте — казах небрежно на Хлое, — снощи играхте покер, нали?
— Аз не играх. Но бях там, да. Бедният Ларс беше обран до шушка, но пък той може да си го позволи.
Тя издаде кратък, безсърдечен смях, а Коул вдигна глава от другата маса и се ухили.
— Въпросът ми сигурно ще прозвучи странно… но някой от останалите излиза ли от каютата?
— Честно казано, не знам — каза Хлое. — По някое време си отидох в спалнята. Покерът е най-скучната игра за гледане. Коул остана там за малко, нали, Коул?
— Само около половин час — отвърна Коул. — Както казва Хлое, покерът всъщност не е спорт за зрители. Спомням си, че Хауърд излиза. Отиде да си вземе портфейла.
Устата ми изведнъж пресъхна.
— Защо искаш да знаеш?
— Няма значение. — Опитах да се усмихна и да сменя темата, преди да ме притисне за отговор. — Как са снимките?
— Хвърли едно око, ако искаш — каза той и бутна към мен фотоапарата толкова небрежно, че ахнах и едва не го изпуснах. — Натисни бутона за възпроизвеждане отзад и можеш да ги прегледаш. Ще ти пратя разпечатана всяка, която ти хареса.
Започнах да разглеждам снимките и се върнах назад във времето на пътешествието, прехвърлих мрачни пейзажи с облаци и кръжащи чайки, играта на покер снощи, снимки на Балмър, който се смееше и придърпваше чиповете на Бен към себе си, и на Ларс, който се мръщеше, свалил чифт двойки срещу три петици на Бен. Един кадър от снощи ме остави почти без дъх. Беше снимка на Хлое, направена от много близко. Очите й тъкмо бяха погледнали към обектива. Можеше да се видят фините косъмчета по бузата й, златисти в светлината на лампите, и усмивката, повдигнала ъгълчето на устата й. Имаше нещо толкова интимно и толкова нежно в снимката, че се почувствах като натрапница, докато я гледах. Погледът ми се отмести почти неволно към Хлое и се питах дали имаше нещо между нея и Коул, когато тя вдигна очи.