— Какво има? Намери ли някоя с мен?
Поклатих глава и преминах към следващата снимка, преди да успее да надникне през рамото ми към малкия екран. На нея бях аз, кадърът беше направен от Коул снощи, когато ме свари неподготвена и си разлях кафето. Беше ме хванал как извръщам глава разтревожена, а изразът в очите ми ме накара да потръпна.
Натиснах бутона, за да продължа.
Останалите също бяха от кораба… една с Тина на палубата, втренчена в обектива с поглед на граблива птица, една с Бен, понесъл голямата си раница по трапа. Напомни ми отново за огромния пътен сандък на Коул. Какво ли имаше в него? Фотографско оборудване, беше казал, но всичко, което бях видяла да използва досега, беше този фотоапарат.
После попаднах на още снимки от кораба и от някакъв прием. Бях на път да му върна фотоапарата, когато сърцето сякаш прескочи в гърдите ми и замръзнах. На екрана имаше снимка на човек, вземащ си хапка.
— Кой е този? — попита Хлое през рамото ми и продължи: — Чакай, не е ли в дъното Александър Белом, разговарящ с Арчър?
Беше той. Но аз не гледах Александър или Арчър.
А сервитьорката, която държеше подноса с хапки.
Лицето й беше полуизвърнато към обектива, а тъмната й коса се беше изплъзнала от фибата и падаше върху бузата й.
Но бях почти сигурна — почти напълно сигурна, — че беше жената от каюта 10.
18
Подадох фотоапарата внимателно, с треперещи ръце, като се чудех дали да кажа нещо. Това беше доказателство — неопровержимо доказателство, — че Коул, Арчър и Александър са били в едно и също помещение с жената, която бях видяла. Трябваше ли да попитам Коул дали я е познавал?
Седях в агония от нерешителност, когато той изключи фотоапарата и започна да го прибира в калъфа му.
По дяволите. Трябваше ли да кажа нещо?
Нямах представа какво да правя. Възможно бе Коул да не осъзнава значението на снимката, която бе направил. Момичето беше наполовина извън кадър, фокусът беше изцяло върху някакъв друг човек, мъж, когото никога не бях срещала.
Ако Коул имаше нещо за криене, щеше да бъде невероятно глупаво да му позволя да разбере какво бях видяла току-що. Щеше да отрече и после вероятно да изтрие снимката.
От друга страна, беше много вероятно той да няма представа кое е момичето и може би щеше да ми даде снимката. Но ако повдигнех въпроса сега, пред Хлое, и бог знае кой още можеше да чуе…
Спомних си как Бьорн се появи иззад панела на закуска и неволно погледнах през рамо. Последното нещо, което исках, беше с тази снимка да се случи същото като със спиралата. Нямаше да направя една и съща грешка два пъти. Ако смятах да се изправя срещу Коул, трябваше да го направя насаме. Снимката се бе запазила във фотоапарата на Коул досега, щеше да се съхрани още малко.
Станах. Коленете ми изведнъж се разтрепериха.
— Аз… всъщност не съм гладна — казах на Хлое. — А и трябва да се срещна е Бен Хауърд.
— О, забравих — отвърна тя небрежно. — Той те търси тук. Срещнах го на излизане от спа центъра. Трябвало да ти каже нещо важно.
— Каза ли къде отива?
— Върна се в каютата, за да свърши някаква работа, мисля.
— Благодаря.
Бьорн изникна отново като по чудо иззад тайната преграда.
— Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожице Блеклок?
Поклатих глава.
— Не, спомних си, че имам среща. Бихте ли изпратили сандвич в моя апартамент?
— Разбира се — отвърна той, а аз излязох с извинително кимване към Коул и Хлое.
Бързах по коридора към задните каюти, но когато завих зад ъгъла, се блъснах в Бен — буквално. Ударът при сблъсъка ми изкара въздуха.
— Ло! — сграбчи ме за ръката. — Търсих те навсякъде.
— Знам. Какво си правил в спа центъра?
— Не ме ли чу? Търсех те.
Вгледах се в него, в лицето му, което бе самата невинност, в очите над тъмната брада, кръгли и изпълнени с тревога. Можех ли да му вярвам? Нямах абсолютно никаква представа. Преди няколко години щях да кажа, че знам и кътните зъби на Бен — до момента, в който ме напусна. Вече бях разбрала, че не мога да се доверя напълно дори на себе си, да не говорим за друг човек.
— Влиза ли в стаята ми за терапия? — попитах рязко.
— Какво? — обърка се той. — Не, разбира се, че не! Казаха, че си на процедури с кал. Не мислех, че ще искаш да надничам. Казаха ми да потърся момиче на име Ула, но тя не беше там, така че мушнах бележка под вратата и си тръгнах.