— Не видях никаква бележка.
— Е, аз я оставих. Какво става?
Нещо сякаш закипя в гърдите ми — смес от страх и чувство на неудовлетворение. Как бих могла да разбера дали Бен казва истината? Би било глупаво да лъже за бележката — дори и да беше написал посланието върху огледалото, защо ще разправя, че ми е оставил бележка? Може да е била там, но не съм я забелязала в паниката си.
— Някой друг ми остави съобщение — казах най-сетне. — Написано върху изпотеното огледало при душа, докато бях на процедури. Гласеше: „Престани да ровиш“.
— Какво?
Розовото му лице се изопна от шока, а устата му остана отворена.
Ако играеше, това беше най-доброто изпълнение, което някога бях виждала.
— Сериозно ли?
— Сто процента.
— Но… не видя ли някой да влиза? Има ли друг вход към банята?
— Не. Сигурно са били в стаята. Аз…
Чувствах се странно засрамена да го кажа, но вирнах брадичка, отказвайки да звуча извинително.
— Заспала съм. Има само един вход за спа центъра, а Ева казва, че никой не е слизал, освен Тина и Хлое… и ти.
— И персоналът на спа центъра — напомни ми Бен. — Освен това сигурно долу има авариен изход?
— Има изход, но е еднопосочен. Води към каютите на персонала, но не може да се отвори от другата страна. Попитах.
Бен не изглеждаше убеден.
— Не е толкова трудно някой да го отвори насила, нали?
— Не, но е свързан с аларма. Навсякъде щяха да завият сирени.
— Е, предполагам, че е възможно, ако знаеш достатъчно за системата, да се оправиш с настройките на алармата. Но Ева не е била там през цялото време, нали знаеш.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямаше я, когато се върнах горе. Ане Балмър беше там — чакала лакът на ноктите й да изсъхне. Но Ева я нямаше. Така че ако тя твърди, че е била през цялото време, значи не казва истината.
О, господи… Представих си как бях лежала там, полугола под тънкото фолио и хавлиените кърпи, и как някой — който и да е — е можел да влезе, да затисне с ръка устата ми, да увие найлон около главата ми… ,
— Е, за какво искаше да ме видиш? — казах аз, опитвайки се да звуча нормално.
Бен ме изгледа с неудобство.
— О… това ли… Ами нали знаеш, че бяхме на обиколка на мостика и така нататък?
Кимнах.
— Арчър май се опитваше да напише съобщение на някого, но си изпусна телефона. Вдигнах го и беше отворен на страницата с контактите.
— И?
— Името беше просто „Джес“, но снимката беше на момиче, много подобно на онова, което описа. В края на двайсетте, дълга тъмна коса, тъмни очи… и най-важното — беше облечена в тениска на „Пинк Флойд“.
Нещо студено пропълзя по гръбнака ми. Спомних си Арчър снощи, засмяното му лице, когато ми изви ръката зад гърба, неодобрението на Хлое. Може би слуховете за първата му съпруга бяха верни…
— На нея ли се е опитвал да пише? — попитах.
Бен поклати глава.
— Не знам. Може би е натиснал някое копче, когато изтърва телефона.
Машинално извадих моя телефон, готова да потърся в „Гугъл“ — „Джес Арчър Фенлан“, но иконката за търсене се въртеше безплодно. Все още нямаше интернет и имейлите ми не се зареждаха.
— Имаш ли връзка с мрежата? — попитах Бен.
Той поклати глава.
— Не, изглежда, има някакъв проблем с рутера. Дребните проблеми май са неизбежни при първите пътувания, но не са болка за умиране. Арчър мърмори през целия обяд и доста жегна горката Хани. В един момент ми се стори, че ще се разплаче. Както и да е, тя отиде и говори с Камила Как-и-беше-името и изглежда, ще бъде оправен скоро. Поне се надявам, по дяволите, имам да пращам статия.
Намръщих се, докато прибирах телефона в джоба си. Можеше ли Арчър да е бил човекът, написал посланието върху огледалото? Спомних си за силата му, за нотката на жестокост в усмивката му снощи и се почувствах зле при мисълта, че може да е минал покрай мен, докато спях.
— Слязохме в машинното отделение — каза Бен, сякаш прочел мислите ми. — То е три равнища надолу. Вероятно сме минали доста близо до изхода от спа центъра, за който говориш.
— Щеше ли да забележиш, ако някой се беше отделил от групата? — попитах аз.
Бен поклати глава.
— Съмнявам се. Машинното отделение беше много стръмно, вървяхме един зад друг, промъквахме се през тесни пространства. Групата се събра отново едва когато се качихме горе.
Внезапно ми прилоша и получих пристъп на клаустрофобия, сякаш задушаващият разкош на кораба ме притисна отвсякъде.
— Трябва да изляза — казах аз. — Където и да е.