Повдигна вежди към мен, а аз се изчервих гневно.
— Не, определено не. Дали не е възможно да е отивал в каюта 10?
— Не видях — каза Александър със съжаление. — Зърнах само как завива зад ъгъла. Връщал се е в каютата си, за да си осигури алиби за престъпленията може би?
— В колко часа го забелязахте? — попита Бен.
Александър сви устни.
— Хмм… трябва да беше около четири или четири й половина, мисля.
Спогледахме се с Бен. Бях се събудила в 3:04. Така че; щом Йозеф бе забелязан в 4 ч., това навярно изключваше Тина — вероятно беше останала в каютата си през цялата нощ. Но Коул… поради каква причина би могъл да бъде в този край на кораба?
Спомних си отново как влачеха по трапа огромния му сандък с оборудване.
— А коя беше жената, която видях да излиза от твоята каюта? — попита Александър с неудобство, гледайки Бен.
Бен примигна.
— Моля? Сигурен ли си, че си видял точно коя е каютата?
— Номер осем, не е ли така?
— Моята е — каза Бен с неловък смях. — Но мога да те уверя, че никой освен мен не е бил в моята каюта.
— Дали е така? — Александър отново повдигна вежда и се засмя. — Е, щом казваш. Беше тъмно. Може би съм объркал каютите. — Отново намести книгата си под мишница. — Е, ако нямате повече въпроси, скъпи мои?
— Н-не… — казах малко неохотно. — Поне не сега. Мога ли да дойда при вас, ако се досетя за нещо друго?
— Разбира се! В този случай довиждане до вечеря, когато ще се появя с бронзов тен като млад Адонис и намазан с масло като коледна пуйка. До скоро…
Той запухтя по коридора. Двамата с Бен го наблюдавахме как се скрива зад ъгъла.
— Страхотно изпълнение, нали? — попита Бен, когато изчезна.
— Той е… той е толкова приповдигнат. Смяташ ли, че този образ е само роля? Или наистина е такъв двайсет и четири часа в денонощието?
— Нямам представа. Подозирам, че е започнало донякъде като поза, но сега му е втора природа.
— И жена му — срещал ли си я някога?
— Не. Но, изглежда, наистина съществува. Казват, че е някакъв дракон — дъщеря на германски граф, която била голяма красавица навремето. Имат невероятна къща в Южен Кенсингтън, пълна с оригинални произведения на изкуството — дори Рубенс и Тициан, направо да не повярваш. Писаха за това в „Хелоу“ преди време и витаеха разни слухове, че били творби, заграбени от нацистите, и от организацията за издирване ги потупали по рамото, но мисля, че това са глупости.
— Не мога да разбера дали каза нещо полезно. — Разтрих лицето си, опитвайки се да избърша умората, която започваше да ме затиска като черен облак. — Това за Коул беше странно, нали?
— Д-да… Предполагам. Но ако е било около четири, това помага ли ни? И за да бъда честен, започвам да мисля, че може би просто си приказва, за да се прави на интересен. Това нещо за мен, че е имало момиче в каютата ми, е пълна измислица. Вярваш ми, нали?
— Аз…
Гърлото ми отново се сви. Бях толкова уморена. Но не можех да си почивам. Боже, кариерата ми зависеше толкова много от това пътуване. Ако продължавах да създавам такива проблеми, щях да свърша с бележник, пълен с врагове, а не с контакти.
— Да, разбира се — успях да изрека.
Бен ме изгледа, сякаш се опитваше да прецени дали казвам истината.
— Добре — най-сетне каза той. — Защото се заклевам, че в каютата ми не е имало никого. Ако не е влязъл, докато бях навън, разбира се.
— Мислиш ли, че ни е чул? — попитах аз, по-скоро за да сменя темата. — Предишния ни разговор, имам предвид. Начинът, по който се появи иззад ъгъла, никой не би помислил, че някой толкова едър може да връхлети така.
Бен сви рамене.
— Съмнявам се. А и не мисля, че е от онези, които се сърдят дълго.
Не казах нищо, но вътрешно не бях сигурна, че съм съгласна. Александър ми приличаше точно на човек, който затаява неприязън и дори се наслаждава на това.
— Какво искаш да правим сега? — попита Бен. — Искаш ли да дойда с теб и да намерим Балмър?
Поклатих глава. Трябваше да се върна в каютата си и да хапна нещо. Освен това не бях сигурна дали искам Бен да дойде с мен на среща с лорд Балмър.
19
Вратата на каютата ми беше заключена, но до нея на масичка за сервиране имаше поднос със сандвич и бутилка минерална вода. Бяха стояли там известно време, ако се съдеше по струйките конденз по бутилката.
Не бях гладна, но не бях хапвала нищо от закуска, а и бях повърнала повечето от нея, затова седнах и се насилих да ям. Сандвичът беше със скариди и твърдо сварено яйце върху ръжен хляб. Докато дъвчех, наблюдавах как морето се надига и спуска зад прозореца, а постоянното му движение сякаш откликваше на неспирното препускане на мислите в главата ми.