Коул, Александър и Арчър се бяха намирали в едно и също помещение с това момиче — бях почти сигурна. Лицето й беше извърнато встрани от обектива и ми бе трудно да си припомня чертите й, които бях зърнала за миг през отворената врата на каютата вчера, но проблясъкът на разпознаване, който усетих, когато видях снимката, беше като електрошок — трябваше да се придържам към тази увереност.
Да, Арчър имаше алиби, но започвах да осъзнавам, че то се основаваше изцяло на казаното от Бен, а той си имаше свои причини да крие, че е излизал от стаята. А и както и да го погледнеш, ме бе лъгал умишлено. Ако не беше случайната забележка на Коул, никога нямаше да разбера, че самият Бен е напускал каютата.
Но Бен?… Със сигурност не беше той. Ако можех да вярвам на някого на борда на този кораб, това трябваше да е той, нали?
Вече не бях сигурна.
Преглътнах последната коричка хляб, избърсах пръста със салфетката и се изправих, усещайки люлеенето и повдигането на кораба под мен. Докато се хранех, изглежда морската мъгла се бе сгъстила и в стаята беше станали по-тъмно, затова включих осветлението, преди да проверя телефона си. Нямаше нищо ново. Презаредих с напразна надежда за имейл от някого, от когото и да е. Не смеех да мисля за Джуда — за това какво означаваше мълчанието му.
Когато се появи съобщението „Неуспешно свързване“ стомахът ми се сви. Усещах смесица от страх и облекчение. Облекчение, защото това означаваше, че може би, само може би, Джуда прави опити да се свърже с мен. Че мълчанието му не означава онова, от което се страхувах.
Но и страх, защото колкото по-дълго нямаше връзка, толкова повече започвах да си мисля, че някой се опитва умишлено да ми попречи да вляза в мрежата. И това започваше да ме притеснява твърде много.
Вратата на каюта 1, „Нобел“, беше от същото анонимно бяло дърво като останалите врати на каюти, но по факта, че беше единствена на носа на лодката в края на празен коридор, можеше да се разбере, че навярно беше нещо, доста специално.
Почуках предпазливо. Не бях сигурна какво да очаквам — Ричард Балмър или може би дори камериерка, и двете нямаше да ме изненадат. Но бях поразена, когато вратата се отвори и пред мен се оказа Ане Балмър.
Явно беше плакала. Тъмните й очи бяха зачервени и обкръжени от дълбоки сенки, по хлътналите й бузи имаше засъхнали следи от сълзи.
Примигнах, напълно изгубила нишката на внимателно подготвената молба, която бях репетирала мислено. В главата ми се запремятаха изречения, кое от кое по-неподходящо и по-недопустимо от предишното: Добре ли сте? Какво не е наред? Мога ли да помогна с нещо?
Не произнесох никое от тях, само преглътнах.
— Да? — каза тя леко предизвикателно.
Избърса очите си с едно ъгълче на копринения си халат, после вирна брадичка.
— Мога ли да ви помогна?
Преглътнах отново и казах:
— Аз… да, надявам се. Съжалявам, че се натрапвам, сигурно сте уморена след сутрешните процедури в спа центъра.
— Не особено — отвърна тя, може би малко рязко.
Прехапах устни. Може би напомнянето за нейното заболяване не беше много тактично.
— Всъщност се надявах да говоря със съпруга ви.
— Ричард? Боя се, че е зает. Мога ли аз да помогна с нещо?
— Аз… не мисля — казах неловко и се поколебах дали да се извиня и да си тръгна, или да остана и да обясня.
Не ми бе приятно да я притеснявам, но ми се струваше не по-малко нередно да почукам, а после да си тръгна внезапно. Донякъде дискомфортът ми се дължеше на сълзите — трябваше ли да я оставя насаме с мъката й, или да остана и да й предложа утеха? А и видът на изпитото й восъчно лице ми действаше обезпокояващо. Иначе изглеждаше така непристъпна. Да гледаш човек като Ане Балмър, толкова привилегирован, с всички предимства, които можеха да се купят с пари — най-новото лекарство, най-добрите лекари и лечение, — да гледаш как се бори за живота си, буквално пред очите ти, беше почти непоносимо.
Искаше ми се да избягам, но това разбиране ме накара да остана на мястото си.
— Е, съжалявам — каза тя. — Не може ли да го оставим за по-късно? Мога ли да му предам за какво става въпрос?
— Аз…
Закърших пръсти. Какво можех да кажа? Беше невъзможно да натоваря с подозренията си тази крехка, сякаш преследвана от духове жена.
— Аз… той ми ми обеща интервю — казах, като си спомних какво бе подхвърлил след вечеря. Това беше истина в крайна сметка. — Каза ми да дойда в каютата този следобед.