— О — лицето й се проясни. — Съжалявам. Сигурно е забравил. Мисля, че отиде на гореща вана с Ларс и още някого. Надявам се да го хванете на вечеря.
Нямах намерение да чакам толкова дълго, но не го казаха, а просто кимнах.
— Дали… Ще се видим ли на вечеря? — попитах аз, като се проклех заради запъването си.
За бога. Тя е болна, а не прокажена.
Тя кимна.
— Надявам се. Днес се чувствам малко по-добре. Уморявам се много, но ми се струва истинска капитулация да позволявам на тялото си да надделява твърде често.
— Провеждате курс на лечение ли? — попитах аз.
Тя поклати глава и мекият копринен шарф около черепа й прошумоля.
— В момента не. Завърших последния курс химиотерапия, поне засега. Ще се подложа на радиотерапия, когато се върнем, а после ще видим.
— Е, пожелавам ви късмет — казах и потръпнах, осъзнала как невинната забележка сякаш превръщаше оцеляването й в нещо като хазартна игра. — И, хмм, благодаря.
— Няма за какво.
Тя затвори вратата, а аз се обърнах, за да поема обратно към стълбите за горната палуба. Лицето ми гореше от срам.
Никога не бях ходила в горещата вана, но знаех къде се намира — на горната палуба, над салона „Линдгрен“, точно пред спа центъра. Тръгнах по застланите с дебел мокет стълби към палубата със залите, очаквайки онова усещане за светлина и пространство, което бях изпитала преди, — но бях забравила мъглата. Когато стигнах до вратата към палубата, зад стъклото ме посрещна сива пелена, която бе обвила кораба в гънките си, така че едва се виждаше от единия край на палубата до другия, и създаваше някакви странно, потискащо усещане.
Мъглата беше донесла хлад във въздуха и покри косъмчетата на ръцете ми с капчици. Стоях зъзнеща и неуверена на вратата и се опитвах да се ориентирам, когато чух протяжния, печален рев на сирена.
В белотата всичко изглеждаше непознато и ми трябваха няколко мига, за да се досетя къде бяха стълбите към горната палуба. Накрая съобразих, че трябва да са отдясно и малко по-напред към носа на кораба. Не можех да си представя кой би се наслаждавал на джакузи в това време и за момент се зачудих дали Ане Балмър не беше сгрешила. Но докато заобикалях витрината на ресторанта, чух смях, погледнах нагоре и видях светлини да блещукат в мъглата над главата ми, идващи от горната палуба. Изглежда, имаше достатъчно луди хора, готови да се съблекат дори и в този студ.
Съжалих, че не бях взела яке, но нямаше как да се връщам само заради него, така че се обгърнах с ръце и се заизкачвах по хлъзгавите стръмни стъпала към горната палуба, като следвах звука от гласове и смях.
По средата на палубата имаше стъклена преграда и когато я заобиколих, те бяха там — Ларс, Хлое, Ричард Балмър и Коул, — седнали в най-огромното джакузи, което бях виждала някога. Трябва да беше около три-четири метра дълго, а те се бяха облегнали на стените, показваха се само раменете и главите им, а парата се издигаше толкова гъста над кипящата от мехурчета вода, че на моменти беше трудно да се види кой кой е.
— Госпожице Блеклок! — извика сърдечно Ричард Балмър и гласът му надделя с лекота над рева на струите. — Възстановихте ли се от снощи?
Той извади от водата загоряла, мускулеста ръка, настръхнала и вдигаща пара на студения въздух, здрависах се с него и пак се обгърнах с ръце, усещайки стопяващата се топлината на допира му и смразяващия вятър по вече влажните ми ръце.
— Ела да се топнеш! — покани ме Хлое със смях и махна подканящо към кипящия от мехурчета водовъртеж.
— Благодаря — поклатих глава, опитвайки се да не потреперя, — но е малко студено.
— Тук е по-топло, уверявам ви! — кимна Балмър. — Горещо джакузи, студен душ… — Той посочи открития душ край джакузито с голям резервоар за дъждовна вода и без кранове за контрол на температурата, само със стоманен бутон със синя точка в средата, чийто вид ме накара да потръпна неволно. — А после направо в сауната… — Посочи с пръст дървена будка, скрита зад стъклената преграда.
Наклоних глава и видях стъклена врата, покрита с конденз, и червеникави отблясъци на жарава, които се различаваха през стичащите се капчици.
— После се изплакваш и повтаряш колкото пъти може да издържи сърцето ти.
— Всъщност не си падам много по това — казах смутено.
— Не отказвай, преди да си опитал — каза Коул и се ухили, показвайки острите си резци. — Трябва да призная, скачането от сауната под студения душ беше невероятно преживяване! Това, което не те убива, те прави по-силен, нали?
Потреперих.
— Благодаря, но мисля да пропусна.