— Както желаеш — усмихна се Хлое.
Протегна изящно ръка, като покапа вода по фотоапарата на Коул, който лежеше на пода, и взе изстудена чаша шампанско от масата край ваната.
— Вижте… — Поех си дълбоко дъх и се обърнах само към лорд Балмър, като се стремях да пренебрегна следящите ме, заинтересовани лица на другите. — Лорд Балмър…
— Наричайте ме Ричард — прекъсна ме той.
Прехапах устни и кимнах, опитвайки се да поддържам мислите си в ред.
— Ричард, надявах се да поговоря с вас за нещо, но не съм сигурна дали сега моментът е подходящ. Мога ли да дойда и да ви видя по-късно в каютата ви?
— Защо да чакаме? — Балмър сви рамене. — Едно нещо научих в бизнеса, че почти винаги моментът е подходящ. Това, което ни се струва предпазливост, почти неизменно се оказва страхливост. И някой друг ви изпреварва.
— Ами… — казах, а после замълчах, колебаейки се как да постъпя.
Наистина не исках да говоря пред другите. Но това „някой кой друг ви изпреварва“ определено не беше успокояващо.
— Вземете си питие — каза Балмър.
Натисна някакъв бутон на джакузито и едно момиче се появи мълчаливо от нищото. Беше Ула.
— Да, сър? — попита учтиво тя.
— Шампанско за госпожица Блеклок.
— Разбира се, сър.
И тя изчезна.
Поех си дълбоко дъх. Нямаше алтернатива. Никой не можеше да отклони кораба, освен Балмър, и ако не го направех сега, никога нямаше да имам шанс. По-добре да говоря сега, пред аудитория, отколкото да рискувам… Забих нокти в дланите си, отказвайки да мисля за тази възможност.
Отворих уста. Престани да ровиш — изсъска гласчето в главата ми, но се насилих да говоря.
— Лорд Балмър…
— Ричард.
— Ричард… не знам дали разговаряхте с началника по сигурността, Йохан Нилсон. Виждали ли сте го днес?
— Нилсон? Не. — Балмър се намръщи. — Той докладва на капитана, не на мен. Защо питате?
— Ами… — започнах аз, но ме прекъсна Ула, която се появи до мен с поднос с чаша шампанско и бутилка в кофа за лед.
— Хмм, благодаря — казах колебливо.
Не бях сигурна дали исках да пия точно сега — не и след хапливите коментари на Нилсон и с махмурлука от снощи — и ми се струваше неподходящ съпровод за онова, което се канех да кажа. Но отново почувствах в каква невъзможна позиция бях — аз бях гостенка на Балмър, представителка на „Велосити“, и трябваше да впечатля всички тези хора с професионализма си и да ги заслепя с чара си, а вместо това щях да отправя най-лошото от всички възможни обвинения към неговия персонал и гости. Най-малкото, което можех да направя, беше да приема любезно шампанското, което ми се предлагаше.
Взех чашата и отпих бавно, като се опитвах да си подредя мислите. Беше кисело и потръпнах. Едва не се смръщих, преди да осъзная колко грубо щеше да се стори на Балмър.
— Аз… трудно е.
— Нилсон — подкани ме Балмър. — Питахте дали съм говорил с него.
— Да. Ами, снощи се наложи да му се обадя. Аз… чух шумове, идващи от съседната каюта. Номер десет — казах аз и замълчах.
Ричард ме слушаше, но също и другите трима, и особено внимателно Ларс. Е, тъй като нямах избор, може би трябваше да превърна това в предимство за мен. Огледах бързо кръга от лица, опитвайки се да преценя реакцията им, да различа някакви следи от чувство за вина или безпокойство. Влажните червени устни на Ларс бяха извити в израз на скептицизъм, а зелените очи на Хлое блестяха широко отворени с откровено любопитство. Само Коул изглеждаше притеснен.
— „Палмгрен“, да — отвърна Балмър и се намръщи, озадачен накъде бия. — Мислех, че е празна. Солберг се отказа, нали?
— Излязох на верандата — казах аз, набрала сили, и огледах отново слушателите. — Когато погледнах, там нямаше никого, но на стъклената предпазна преграда имаше кръв.
— Господи — каза Ларс, вече открито ухилен, без да се опитва да скрие неверието си. — Това е нещо като роман.
Дали се опитваше умишлено да омаловажи разказа ми, да ме извади от равновесие? Или това бе обичайното му поведение? Не можех да реша.
— Продължавай — каза Ларс саркастично. — Направо тръпна да разбера как продължава всичко.
— Вашият охранител ме пусна вътре — казах на Ричард. Гласът ми вече звучеше по-твърдо. — Но каютата беше празна. А кръвта на стъклото беше…
Чу се звънтене и плисък, затова замълчах.
Всички се обърнахме и погледнахме Коул, който държеше нещо над ръба на джакузито. Ръката му беше покрита с кръв, която се стичаше по пръстите му и капеше на светлата дървена настилка.
— Мисля, че съм добре — каза той колебливо. — Съжалявам, Ричард, не знам как, но блъснах шампанското си и…