Той показа шепа окървавени парчета стъкло.
Хлое преглътна и стисна очи.
— Ух! — Лицето й беше позеленяло. — О, боже, Ларс…
Ричард остави чашата си и се измъкна от джакузито, обгърнат в облак пара в студения въздух и грабна бял халат от купа на пейката. За миг не каза нищо, само огледа безстрастно ръката на Коул, от която капеше кръв по палубата, и хвърли поглед към Хлое, която беше на ръба на припадъка. После издаде поредица от заповеди като хирург, който се разпорежда в операционна.
— Коул, за бога, остави тези стъкла. Ще позвъня на Ула да почисти. Ларс, заведи Хлое да си легне, бяла е като тебешир. Дай й валиум, ако е необходимо. Ева има достъп до лекарствата. А госпожица Блеклок… — Обърна се към мен, после замълча, сякаш много внимателно претегляше думите си, докато си обличаше халата. — Госпожице Блеклок, моля ви, седнете в ресторанта, а когато се оправя с тази бъркотия, ще поговорим какво всъщност сте видели и чули.
20
В края на следващия час вече разбирах защо Ричард Балмър е постигнал толкова в живота си.
Той не просто ме преведе през историята ми, а се вгледа във всяка дума, върна ме към съответните моменти, уточни подробности, измъкна от мен детайли, които дори не подозирах, че знам — като точната форма на петната кръв по стъклената преграда и начина, по който кръвта беше по-скоро размазана, а не напръскана по повърхността.
Той не запълни никоя празнина с предположения, не се опита да ме насочва или да ме убеди в подробности, за които не бях сигурна. Просто седеше и изстрелваше въпросите си между глътките парещо черно кафе, втренчил в мен яркосините си очи: В колко часа? Колко дълго? Кога беше това? Колко силно? Как изглеждаше? Докато питаше, леките нюанси на подигравателно просторечие в говора му изчезнаха и интонацията му стана чисто „староитънска“ и сто процента делова. Беше съсредоточен, вниманието му бе посветено изцяло на моята история, без следа от емоция на лицето му.
Ако някой се разхождаше по палубата отвън и надникнеше през прозореца, въобще нямаше да разбере, че току-що му бях разказала нещо, което можеше да нанесе жесток удар на бизнеса му, и разкриваше възможното присъствие на психопат на борда на малкия кораб. Докато излагах историята си, очаквах отглас от несъгласието на Нилсон или от клановото отричане на стюардесите, но въпреки че внимателно наблюдавах лицето на Балмър, не видях нищо подобно, нито намек за обвинение или отрицание. Изразяваше не повече чувства, отколкото при решаване на кръстословица, и не можех да не се почувствам леко впечатлена от стоицизма му, макар да бе странно, че го демонстрира тъкмо пред мен. Не ми беше приятно да се сблъскам със скептицизма и раздразнението на Нилсон, но те поне бяха естествена човешка реакция. А за Балмър не можех да кажа какво чувства. Може би беше гневен или изпаднал в паника, но просто го прикриваше добре? Или наистина беше толкова хладен и спокоен, колкото изглеждаше?
Докато възпроизвеждах разговора си с момичето по негова молба, аз си казах, че тъкмо такова хладнокръвие е нужно, за да се постигне онова, което той бе постигнал — да се изкачиш до позиция, на която си отговорен за стотици работни места и милиони лири инвестиции.
Накрая, когато вече бяхме прехвърлили разказа ми отпред назад, отзад напред и настрани и не можех да добавя нищо повече, Балмър остана за миг с наведена глава и смръщени вежди, потънал в мисли. После хвърли поглед на ролекса върху загорялата си китка и проговори:
— Благодаря ви, госпожице Блеклок. Мисля, че стигнахме толкова далеч, колкото бе възможно, но виждам, че след малко персоналът ще поиска да започне да подрежда масите за вечеря. Съжалявам, това очевидно е било изключително притеснително и плашещо преживяване за вас. Ако позволите, бих искал да го обсъдя с Нилсон и капитан Ларсен, за да се уверя, че се прави всичко необходимо, и предлагам да се срещнем още утре сутринта, за да обсъдим следващите стъпки. Междувременно, много се надявам, че ще можете да се отпуснете достатъчно, за да се насладите на предстоящата вечеря и останалата част от вечерта, независимо от случилото се.
— Каква ще бъде следващата стъпка? — попитах. — Разбирам, че се отправяме към Тронхайм, но няма ли възможност да спрем някъде по-близо? Струва ми се, че трябва да съобщя на полицията възможно най-скоро.
— Възможно е да спрем по-близо от Тронхайм, да — усмихна се Балмър. — Но ще бъдем там утре рано сутринта, така че може би все пак това е най-доброто място, към което да се насочим. Ако спрем някъде посред нощ, мисля, че шансовете ни да открием отворено полицейско управление не са особено големи. Но ще трябва да говоря с капитана, за да разбера кой е най-подходящият начин за действие. Възможно е норвежката полиция да не може да действа, ако инцидентът се е случил в британски или международни води — това е въпрос на юрисдикция, както разбирате, а не на желание да се разследва. Всичко зависи от това.