— А ако е така? Ако сме били в международни води?
— Корабът е регистриран на Каймановите острови. Ще трябва да обсъдя с капитана как би могло да повлияе това на ситуацията.
Стомахът ми се сви. Бях чела за разследване на кораби, регистрирани на Бахамските острови и т. н. — самотен полицай, изпратен от острова, за да направи кратък доклад и да разчисти проблема от бюрото си възможно най-бързо, при това само когато имаше ясен случай с изчезнал човек. А какво би станало в този случай, когато единственото доказателство, че момичето изобщо бе съществувало, отдавна го нямаше?
И все пак, чувствах се по-добре, че бях говорила с Балмър. Поне ми се бе сторило, че ми вярва, че приема историята ми насериозно, за разлика от Нилсон.
Той ми подаде ръка за довиждане, а когато пронизващите му сини очи срещнаха моите, се усмихна за първи път. Беше странно асиметрична усмивка, която изопни едната страна на лицето му повече от другата, но му прилягаше и в нея личеше някакво искрено съчувствие.
— Има още нещо, което трябва да знаете — казах рязко.
Веждите на Балмър се вдигнаха и той отдръпна ръката си.
— Аз… — преглътнах.
Не исках да го казвам, но щом щеше да говори с Нилсон, така или иначе щеше да разбере. Беше по-добре да го чуе от мен.
— Бях пила вечерта преди… преди да се случи. И освен това вземам антидепресанти. От няколко години, откакто станах на двайсет и пет. Аз… имах срив. А Нилсон… мисля, че той смята… — Преглътнах отново.
Веждите на Балмър се повдигнаха още повече.
— Искате да кажете, че Нилсон се съмнява в историята ви, защото вземате лекарства за депресия?
Остротата на въпроса му ме стресна, но кимнах.
— Не с толкова много думи — но да. Той коментира, че лекарството не се съчетава добре с алкохола, и изглежда, си помисли…
Балмър не каза нищо, само ме гледаше безстрастно, и аз открих, че думите ми звучат така, сякаш се опитвам да защитя Нилсон.
— Просто ме обраха, преди да дойда на борда на кораба. Някакъв мъж проникна в апартамента ми и ме нападна. Нилсон разбра за това и според мен реши, е, не че съм си го измислила, но… може би съм реагирала преувеличено.
— Срамувам се, че човек от персонала на този кораб ви е накарал да се почувствате така — каза Балмър, хвана ръката ми и я стисна здраво. — Моля ви, повярвайте ми, госпожице Блеклок, аз приемам разказа ви с най-голяма сериозност.
— Благодаря — отвърнах аз, но тази дума не можеше да изрази облекчението, че някой, някой най-после ми вярваше. И не просто някой, а Ричард Балмър, собственикът на „Аурора“. Ако някой имаше властта да оправи нещата, то това беше той.
Докато се връщах към каютата си, разтърках с ръце очите си, парещи от умора, а после бръкнах в джоба си за телефона, за да видя колко е часът. Наближаваше пет. Кога беше минало толкова време?
Машинално отворих пощата си и се опитах да презаредя, но все още нямаше връзка и почувствах пристъп на безпокойство. Не ставаше ли това прекъсване прекалено дълго? Трябваше да го спомена пред Балмър, но вече беше твърде късно. Той беше изчезнал — беше се плъзнал през един от онези притеснителни скрити изходи зад панелите, вероятно за да говори с капитана или по радиостанцията.
Ами ако Джуд ми беше написал имейл? Може дори да беше звънял, макар да се съмнявах, че сме достатъчно близо, за да хванем сигнал. Все още ли ме игнорираше? За миг си представих ръцете му на гърба ми, лицето си на гърдите му, усещането за топлата му тениска под бузата ми и копнежът ме блъсна с такава сила, че едва не рухнах под тежестта му.
Добре, че утре щяхме да бъдем в Тронхайм. Тогава никой нямаше да може да ми попречи да вляза в интернет!
— Ло! — Чух глас зад гърба си и когато се обърнах, видях Бен да върви по тесния коридор.
Не беше едър, но сякаш го изпълваше целия, като при онзи трик с перспективата в „Алиса в Страната на чудесата“, при който коридорът се свиваше до точка, а Бен ставаше все по-голям и по-голям, докато приближаваше.
— Бен — казах весело, опитвайки се да прозвучи убедително.
— Как мина?
Той тръгна заедно с мен към каютите.