— Видя ли се с Балмър?
— Да… Мисля, че мина добре. Стори ми се, че ми вярва така или иначе.
Не казах какво си помислих, след като Ричард си тръгна. Бях стигнала до извода, че той не беше разкрил всички карти, които държеше. След срещата се почувствах по-уверена и успокоена, но когато започнах да обмислям думите му, осъзнах, че не беше обещал нищо. В действителност не беше казал нищо, което би могло да се цитира извън контекста като категорична подкрепа за моята история. Имаше много „ако това е вярно“… и „ако това, което казвате“… Нищо конкретно, като се замислиш.
— Страхотни новини — каза Бен. — Ще отклони ли кораба?
— Не знам. Изглежда, сметна, че сега вече няма смисъл да се отклонява, че би било по-добре да продължим към Тронхайм, за да сме там възможно най-рано утре.
Вече бяхме стигнали до каютите си и извадих ключа от джоба си.
— Господи, надявам се днес вечерята да не е с осем ястия — казах уморено, когато отключих и отворих вратата. — Искам да се наспя хубаво, за да съм убедителна пред полицията в Тронхайм утре.
— Значи, планът ти е такъв? — попита Бен и постави ръка на рамката на вратата, като ми пречеше да вляза или да затворя вратата, макар да ми се струваше, че не го правеше толкова целенасочено.
— Да. Щом корабът пусне котва, отивам там.
— Не зависи ли от това, което ще каже капитанът за позицията на кораба?
— Вероятно. Мисля, че Балмър сега говори с него. Но независимо от това, искам да го запише някой служител, дори и да не могат да разследват.
Колкото по-скоро думите ми бъдеха записани в някакъв официален документ, толкова по-защитена щях да се чувствам.
— Така си е — подхвърли Бен. — Е, каквото и да се случи утре, с полицията можеш да започнеш на чисто. Придържай се към фактите… бъди ясна и неемоционална, както беше с Балмър. Ще ти повярват. Нямаш причина да лъжеш.
Той свали ръката си и отстъпи крачка назад.
— Знаеш къде съм, ако имаш нужда от мен, нали?
— Аха… — Усмихнах му се уморено и щях да затворя вратата, когато той пак сложи ръка на рамката, така че да не мога да я затворя, без да притисна пръстите му.
— О, замалко да забравя — каза небрежно. — Чу ли за Коул?
— За ръката му? — Почти бях забравила, но сега гледката се върна шокиращо ярка, падащите бавно капки кръв по настилката, позеленялото лице на Хлое. — Горкият човек. Ще има ли нужда от шевове?
— Не знам, но не е само това. По същото време успял някак си да бутне фотоапарата си в горещата вана. Не е на себе си, казва, че не разбира как така го е оставил толкова близо до ръба.
— Шегуваш ли се?
— Не. Надява се, че обективът ще е наред, но тялото и картата памет са прецакани.
Почувствах как подът се премества и се разлюлява леко, сякаш всичко се размазваше и фокусираше отново, а пред погледа ми отново изникна с режеща яснота малкият екран с фотографията на момичето — снимка, която най-вероятно беше изгубена завинаги.
— Хей — засмя се Бен, — недей да гледаш така обречено. Той има застраховка, сигурен съм. Жалко само за снимките. Показваше ги на обяд. Имаше страхотни кадри. Един с теб от снощи беше прекрасен. — Той замълча и повдигна брадичката ми. — Добре ли си?
— Добре съм. — Отдръпнах главата си и се опитах да се усмихна убедително. — Просто съм… не мисля, че ще тръгна някога друг път на круиз, наистина не ми понася. Нали виждаш… морето… заобиколен си отвсякъде. Всъщност искам само вече да стигнем до Тронхайм.
Сърцето ми биеше лудо и нямах търпение Бен да махне ръката си от вратата и да си тръгне. Трябваше да си събера мислите и отново да огледам всичко.
— Би ли…? — Кимнах към ръката на Бен, която все още държеше рамката на вратата, а той леко се засмя и се изправи.
— Разбира се. Съжалявам, не биваше да се разбъбрям. Сигурно искаш да се обличаш за вечеря… нали?
— Точно така — казах.
Гласът ми прозвуча високо и фалшиво. Бен отмести ръката си и аз затворих вратата с извинителна усмивка.
Когато изчезна, сложих веригата и плъзнах надолу гръб, облегната на дървото, притиснах колене към гърдите си и отпуснах чело, като виждах ярко една картина под затворените си клепачи. Как Хлое се протяга за чашата си с шампанско, а от ръката й капе вода върху фотоапарата на Коул на палубата.
Нямаше начин Коул или някой друг да е бутнал фотоапарата. Не беше на ръба на ваната. Някой се бе възползвал от суматохата покрай съобщението ми и счупената чаша, беше го взел от пода и го беше хвърлил. Но нямаше абсолютно никакъв начин да разбера кой е. Можеше да се е случило по всяко време — дори след като всички бяхме напуснали палубата. Можеше да е бил почти всеки от гостите или от персонала — дори самият Коул.