Стаята сякаш се свиваше около мен, задушаващо топла и лишена от въздух, и осъзнах, че трябва да изляза.
На верандата морската мъгла все още обгръщаше кораба, но аз вдишах дълбоко студения въздух и усетих как свежестта изпълва дробовете ми и ме изтръгва от вцепенението. Трябваше да мисля. Чувствах, че всички парченца от пъзела са пред мен, че мога да успея да ги сглобя, стига да опитвам достатъчно упорито. Стига главата да не ме болеше толкова много.
Надвесих се през балкона, точно както предишната вечер, припомняйки си онзи момент — почти безшумното плъзгане на вратата на верандата, силният мазен плясък, шокиращ в тишината, миризмата на петната кръв по стъклото, и изведнъж изпитах абсолютната и пълна увереност, че не съм си го въобразила. Нищо от това. Нито спиралата. Нито кръвта. Нито лицето на жената в каюта 10. Най-вече нея, не бях си я въобразила. И заради нея не можех да оставя нещата така. Защото знаех какво е да бъдеш като нея — да се събудиш през нощта и да има някого в стаята ти, да почувстваш абсолютната безпомощна увереност, че ще се случи нещо ужасно, и да не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш.
Септемврийският нощен въздух внезапно ми се стори студен, много студен, напомняйки ми колко на север бяхме — вече почти до полярния кръг. Неволно потреперих. Извадих телефона от джоба си и проверих връзката още веднъж, държейки го високо, сякаш това щеше по някакъв магически начин да подобри сигнала, но нямаше чертички.
Но утре, утре щяхме да сме в Тронхайм. И независимо как, щях да се измъкна от този кораб и да отида право в най-близкото полицейско управление.
21
Докато се гримирах за вечерята, се чувствах така, сякаш си поставях бойна окраска — полагах слой след слой спокойната, професионална маска, която щеше да ми помогне да се справя с всичко.
Част от мен, доста голяма част, искаше да се сгуша под завивката си. Да водя светски разговори с група хора, сред които може би имаше убиец, или да ям храна, поднесена от някого, който беше убил една жена снощи — тази мисъл беше ужасяваща и абсолютно сюрреалистична.
Но друга, по-упорита част, отказваше да се предаде. Докато нанасях туша за мигли, взет назаем от Хлое, пред огледалото в банята, се улових, че се опитвах да различа в отражението си онова гневно, изпълнено с идеализъм момиче, което бе започнало да учи журналистика в университета преди петнайсетина години, и си спомних за мечтите си да стана разследващ репортер и да променя света. Вместо това бях се захванала с писане за пътувания във „Велосити“, за да си плащам сметките, и почти въпреки волята си бях започнала да се наслаждавам на това — дори започнах да се радвам на бонусите и да си мечтая за роля като на Роуън, да издавам свое списание. И в това нямаше нищо лошо — не се срамувах от това какъв автор бях станала. Както повечето хора, бях започнала работата, която бях успяла да намеря, и се опитвах да правя най-доброто, на което бях способна, на това място. Но как щях да гледам в очите това момиче в огледалото, ако нямах смелостта да изляза навън и да разследвам историята, която се изправяше пред мен?
Спомних си за всички жени, на които се бях възхищавала заради репортажите им от военни зони по целия свят, за хората, изобличили корумпирани режими, влезли в затвора, за да защитят източниците си, рискували живота си, за да се доберат до истината. Не можех да си представя Марта Гелхорн да се подчинява на нареждане да спре да рови или Кейт Ейди да се крие в хотелската си стая, защото се страхува от това, което би могла да открие.
ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ. Надписът от огледалото беше гравиран в паметта ми. Сега, докато завършвах грима си с блясък за устни, дъхнах върху огледалото и написах в парата, замъглила отражението ми, една дума: НЕ.
Освен това, докато затварях вратата на банята след себе си и обувах вечерните си обувки, една по-малка, по-егоистична част от мен шепнеше, че ще бъда в най-голяма безопасност в компания. Никой не би могъл да ми навреди в стая, пълна със свидетели.
Тъкмо нагласявах роклята си, когато се почука на вратата.
— Кой е? — попитах.
— Карла е, госпожице Блеклок.
Отворих вратата. Отвън стоеше Карла, усмихвайки се с постоянния си израз на леко притеснена изненада.
— Добър вечер, госпожице Блеклок. Просто исках да ви напомня, че вечерята е след десет минути, а напитките се сервират в салона „Линдгрен“, когато и да пожелаете да се присъедините към нас.
— Благодаря — отвърнах, но после продължих импулсивно, когато тя се обърна, за да си тръгне. — Карла?