— Да? — Тя се обърна и веждите й се повдигнаха, така че кръглото й лице придоби почти разтревожен вид. — Мога ли да помогна с нещо друго?
— Аз… не знам. Просто… — Поех дълбоко дъх, докато мислех как да се изразя. — Когато дойдох и разговарях с вас по-рано днес в помещенията за персонала, ми се стори… Стори ми се, че сякаш се каните да споделите още нещо. Може би не сте искали да говорите пред госпожица Лидман. Затова искам само да ви кажа, че утре ще отида в Тронхайм, за да съобщя на полицията какво съм видяла, и ако има нещо — каквото и да е, — което искате да ми кажете, сега би бил най-подходящият момент. Ще се погрижа да остане анонимно.
Помислих отново за Марта Гелхорн и Кейт Ейди, за репортерката, която някога исках да бъда.
— Аз съм журналистка — казах възможно най-убедително. — Знаете. Ние защитаваме нашите източници — това е част от сделката.
Карла не отговори нищо, само сплете пръсти.
— Карла? — подканих я аз.
За миг ми се стори, че в сините й очи има сълзи, но премигна и се справи с тях.
— Аз не… — започна тя, а после промърмори нещо на своя език.
— Всичко е наред — уверих я. — Можеш да ми кажеш. Обещавам, че никой друг няма да научи. Изплаши ли те някой?
— Не е това — каза тя унило. — Тъжна съм, защото ми е жал за вас. Йохан казва, че си въобразявате, че сте… как беше думата? Параноидна. И че… търсите внимание, като си измисляте истории. Но аз не му вярвам. Вярвам, че сте добър човек и смятате, че това, което казвате, е вярно. Но, госпожице Блеклок, ние се нуждаем от работата си. Ако полицията каже, че на този кораб се е случило нещо лошо, никой няма да иска да пътува с нас, а може и да не е толкова лесно да се намери друга работа. Имам нужда от тези пари, имам малко момче, Ерик, у дома с майка ми, те се нуждаят от парите, които изпращам. И само защото някой може да е позволил на приятелка да използва празна каюта, това не означава, че е била убита, нали?
Тя се обърна.
— Чакай — посегнах към ръката й, опитвайки се да я спра. — Какво искаш да кажеш? Че там е имало момиче? Някой я е вкарал там, така ли?
— Не казвам нищо. — Издърпа ръката си от хватката ми. — Казвам, моля ви, госпожице Блеклок, не създавайте неприятности, ако нищо не се е случило.
После се втурна по коридора, набра кода на вратата за персонала и изчезна.
По пътя към салон „Линдгрен“ се улових, че връщам отново разговора в главата си, опитвайки се да разбера какво означава всичко това. Дали тя беше видяла някого в каютата, или имаше съмнения, че някой е бил там? Или просто се разкъсваше между съчувствието си към мен и страха от това какво би могло да се случи, ако това, което казвах, беше вярно?
Пред салона проверих скришом телефона си с напразната надежда, че сме наближили достатъчно, за да хванем сигнал, но все още нямаше нищо. Докато го връщах в чантата си, се приближи Камила Лидман.
— Мога ли да взема това, госпожице Блеклок? — посочи тя чантата ми.
Поклатих глава.
— Не, благодаря.
Телефонът ми бе настроен да бипне, когато се свърже към роуминг мрежа. Ако дойдеше сигнал, исках да бъде до мен, за да мога да действам веднага.
— Много добре. Да ви предложа ли чаша шампанско?
Тя посочи подноса на малка масичка до входа, а аз кимнах и си взех чаша. Знаех, че трябва да пазя главата си ясна за утре, но една чаша за кураж нямаше да навреди.
— Само да ви осведомя, госпожице Блеклок — каза тя, — че беседата за Северното сияние тази вечер беше отменена.
Погледнах я неразбиращо, осъзнала, че отново бях забравила да прегледам програмата.
— След вечеря трябваше да има презентация за Северното сияние — обясни тя, като видя изражението ми. — Беседа от лорд Балмър, придружена от снимки на господин Ледерер, но за съжаление, господин Балмър беше повикан да се справи с извънредна ситуация, а господин Ледерер е наранил ръката си, така че остава за утре, след като групата се завърне от Тронхайм.
Кимнах отново и се обърнах към останалите в стаята, за да видя кой друг липсва.
Балмър и Коул отсъстваха, както бе казала Камила. Хлое също не беше тук, а когато попитах Ларс, той каза, че са чувствала зле и лежала в стаята си. Ане присъстваше, макар да изглеждаше бледа, а когато вдигна чаша към устните си, наметката й се плъзна и разкри тъмнопурпурно натъртване върху ключицата. Тя забеляза, че я поглеждам и бързам да отклоня поглед, и се засмя неловко.
— Знам, изглежда ужасно, нали? Спънах се под душа, но сега ми излизат синини толкова лесно, че изглежда по-лошо, отколкото е. Това е страничен ефект на химиотерапията, за съжаление.