Когато заемахме местата си за вечеря, видях Бен да ми сочи стола до себе си, срещу Арчър, но се престорих, че не го виждам, и вместо това седнах на най-близкия стол, до Оуен Уайт. Той изнасяше на Тина дълга лекция за финансовите си интереси и за ролята си в инвестиционната компания, за която работеше. Докато слушах с половин ухо техния разговор и държах под око останалите на масата, осъзнах, че темата се е сменила и той шепне поверително:
— …съвсем честно, не — споделяше той с Тина. — Аз просто не съм сто процента убеден, че начинанието е устойчиво — това е такава специфична инвестиционна ниша. Но не мисля, че на Балмър ще му е трудно да извлече печалба от другаде. И разбира се, той има доста дълбоки джобове, или по-скоро Ане има, така че може да си позволи да изчака подходящият човек да се качи на борда. Жалко, че Солберг не успя да дойде, това е по-скоро в неговата област.
Тина кимна разбиращо, а след това разговорът се прехвърли върху други теми — ваканционните дестинации, които бяха посещавали и двамата, какво представляват неоновозелените кубчета желе, които току-що се бяха появили в чиниите пред нас, оградени от някакви купчинки, които ми приличаха на водорасли. Плъзнах поглед из помещението. Арчър казваше нещо на Бен и се смееше гръмогласно. Изглеждаше пиян, папийонката му вече се беше изкривила. На същата маса Ане разговаряше с Ларс. Нямаше и следа от сълзите, които бях видяла по-рано този следобед, но изражението й бе някак отсъстващо и в усмивката, с която кимна на нещо, казано от Ларс, се таеше напрежение.
— Изучавате нашата домакиня? — каза тих глас от другата страна на масата и когато се обърнах, видях Александър да отпива от чашата си. — Тя е истинска загадка, нали? Изглежда толкова крехка, но въпреки това казват, че тя е силата, която крепи трона на Ричард. Железен юмрук в копринена ръкавица, може да се каже. Предполагам, че да притежаваш толкова пари още от възрастта, в която повечето деца още се лигавят с кашичките си, оказва закаляващо влияние върху характера.
— Познавате ли я добре? — попитах.
Александър поклати глава.
— Никога не съм я срещал. Ричард прекарва половината от живота си в самолета, но тя почти никога не напуска Норвегия. Това ми е напълно чуждо — както знаете, аз живея заради пътуванията, не мога да си представя какво е да се затвориш в мъничка страна като Норвегия, когато те очакват ресторантите и столиците на света. Никога да не вкусиш прасенце сукалче в „Ел Були“ или да не изпробваш знаменитото съчетание на култури в „Гаган“ в Банкок! Но предполагам, че това е реакция на събитията от детството й — струва ми се, че е загубила родителите си в самолетна катастрофа на осем-девет години и е прехвърляна из пансионите в Европа от своите баби и дядовци. Предполагам, че в такъв случай е възможно да избереш друг начин на живот като възрастен.
Той взе вилицата си, но едва бяхме започнали да се храним, когато се чу някакъв шум от вратата. Вдигнах поглед и видях Коул да се приближава с несигурна стъпка към масата.
— Господин Ледерер! — Стюардесата се втурна да вземе допълнителен стол от подредените край стената. — Госпожице Блеклок, мога ли да ви помоля само да…
Отместих малко чинията и стола си, а тя сложи в челото на масата стола за Коул, който се отпусна тежко на него. Ръката му беше превързана и изглеждаше пийнал.
— Не, не искам шампанско — каза той на Хани, която си появи пред него с поднос. — Ще пия скоч.
Хани кимна и се отдалечи забързано, а Коул се облегна назад и прекара ръка по небръснатото си лице.
— Съжалявам за фотоапарата — казах предпазливо.
Той се намръщи и видях, че вече беше много пиян.
— Някакъв шибан кошмар — каза той. — И най-лошото е, че сам съм си виновен. Трябваше да направя резервни копия.
— Всички снимки ли пропаднаха? — попитах.
Коул сви рамене.
— Нямам представа, но вероятно да. Имам познат в Лондон, който може би ще успее да извлече част от данните, но всичко изглежда прецакано, когато сложа картата в компютъра си, дори не я разпознава.
— Наистина съжалявам — казах.
Сърцето ми биеше бързо. Не бях сигурна дали ще е разумно, но реших, че нямам какво повече да губя.
— Само снимки от пътуването ли бяха? Струва ми се, че видях един кадър отнякъде другаде…?
— О, да, разменях картите, имах няколко кадъра от снимките, които правих преди няколко седмици в „Магелан“.
Знаех за „Магелан“. Той беше елитен мъжки клуб на „Пикадили“, създаден като място за срещи на дипломати и хора, които клубът определяше като „джентълмени пътешественици“. Не се допускаше членство на жени, но бяха позволени гости от женски пол. Аз самата бях ходила веднъж или два пъти на делови срещи там вместо Роуан.