Натиснах „изпрати“, надявайки се, че няма да се чуди какво става и защо пиша имейли в 12:45 през нощта. После изключих компютъра, взех книгата си и се опитах да почета.
Не се получи.
В 3:35 се запътих към кухнята, взех бутилката джин и си направих най-силния джин с тоник, който можех да се заставя да изпия. Изгълтах го като лекарство, потрепервайки от острия вкус, а след това си налях втори и също го изпих, много по-бавно този път. Застанах неподвижна за миг, усещайки как алкохолът се разнася из вените ми, отпуска мускулите и изопнатите ми нерви.
Изсипах остатъците от джина в чашата и я отнесох в спалнята, където легнах, скована и напрегната, вперила очи в светещото лице на часовника, и зачаках алкохолът да подейства.
Едно. Две. Три. Вдишай. Четири. Пет. Ше…
Не помня да съм заспивала, но явно съм го направила. В един миг гледах часовника с трескави от главоболието очи, в очакване да прескочи на 4:44, а в следващия примигвах пред косматата муцунка на Дилайла, докато тя си тикаше носа в моя, опитвайки се да ми каже, че е време за закуска. Изстенах. Главата ми беше още по-зле от вчера — макар че не бях сигурна дали е заради бузата или заради махмурлука. Чашата с последния джин-тоник стоеше полуизпита на нощното шкафче до часовника. Подуших я и едва не се задавих. Трябва да беше две трети джин. Какво съм си мислела, че правя?
Часовникът показваше 6:04, което означаваше, че съм спала по-малко от час и половина. Но вече бях будна, нямаше смисъл да се съпротивлявам. Вместо това се изправих, дръпнах пердето и надникнах към сивата зора и бледите лъчи на слънцето, докосващи прозореца ми. Денят ми се стори студен и смръщен, затова пъхнах краката си в чехлите и потръпнах, докато вървях по коридора към термостата, за да отменя автоматичната настройка на таймера и да пусна отоплението за деня.
Беше събота, така че не се налагаше да работя, но прехвърлянето на мобилния ми номер на новия телефон и преиздаването на банковите карти отнеха по-голямата част от деня и привечер бях като пияна от умора.
Чувствах се толкова зле, колкото онзи път, когато се прибирах от Тайланд през Лос Анджелис — поредица от нощни полети, след които бях като подивяла от липса на сън и безнадеждно дезориентирана. Някъде над Атлантическия океан разбрах, че съм надмогнала съня, че бих могла да продължа така. Когато се върнах вкъщи, се хвърлих в леглото, сякаш пропаднах в кладенец, потънах в забвение и спах в продължение на двайсет и два часа, събуждайки се замаяна и схваната от тропането по вратата на Джуда, който идваше с неделните вестници.
Но този път леглото ми не беше убежище.
Трябваше да се стегна и да замина на това пътешествие. То беше възможност, която не можех да си позволя да изпусна, уникален шанс да се докажа след десет години дълбаене в копи-пейст журналистиката. Да докажа, че мога да се справя — че и аз, като Роуън, съм способна да завързвам връзки и да поставя името на „Велосити“ сред най-големите. А лорд Балмър, собственикът на „Аурора Бореалис“, наистина беше човек с невероятен размах и класа. Само едно на сто от рекламния му бюджет можеше да издържа „Велосити“ в продължение на месеци, да не говорим за всички известни имена в пътешествията и фотографията, които без съмнение щяха да са поканени на това първо пътуване и чиито анонси щяха да изглеждат прекрасно на корицата ни.
Нямах намерение да започвам тежки преговори с Балмър още на вечеря — нищо толкова натрапчиво и комерсиално. Но ако можех да получа номера му в списъка си с контакти и да се уверя, че когато му се обадя, той ще вдигне… ами, щеше да ми отнеме доста време, но може би най-сетне щях да стигна до онова повишение.
На вечеря механично пъхах размразена пица в устата си, докато се почувствах прекалено натъпкана, за да продължавам, зачетох се отново в прес папката оттам, докъдето бях стигнала, но думите и снимките плуваха пред очите ми, прилагателните се замъгляваха едно друго: бутик… блестящ… лукс… ръчно изработен… майстор…
Оставих страницата да падне с прозявка, после погледнах часовника си и осъзнах, че е станало девет. Можех да си легна, слава богу. Докато проверявах отново и отново вратите и бравите, си мислех за единственото положително нещо в премеждието ми: станалото снощи не можеше да се повтори. Бях толкова уморена, че дори наистина да дойдеше крадец, сигурно щях да го проспя.
В 10:47 осъзнах, че греша.
В 11:23 започнах да плача, тихо и глупаво.
Така ли беше? Никога ли нямаше да спя отново?
Трябваше да спя. Трябваше. Не бях спала… броях на пръсти, неспособна да пресметна на ум. Да, събираха ми се по-малко от четири часа сън в последните три дни.