— Член ли сте? — попитах.
Той изсумтя.
— На такъв ли ти приличам? Не е в моя стил, дори и да ме приемат, което е съмнително. Твърде изискано е за моя вкус — там, където не позволяват да носиш дънки, не е за мен. Повече ми подхожда „Фронтлайн“. Член е Александър. Балмър също, мисля. Нали знаеш приказката, за да влезеш, трябва да си роден в дантели или да си тъпкан с пари, а за щастие аз не съм нито едно от двете.
Последната му забележка съвпадна с пауза в разговорите и думите му отекнаха болезнено високо и забележимо завалено в тишината. Видях няколко глави да се обръщат, а Ане погледна към стюардесата с кимане, което казваше: „Донеси му храна преди уискито“.
— Какво правехте там тогава? — попитах с тих глас, сякаш можех да го убедя чрез осмоза да успокои тона си.
— Снимки за „Харпърс“.
Чинията му пристигна и той започна да набожда храна наслуки, като тъпчеше в устата си, без да вкусва деликатните хапки, подобни на архитектурни произведения.
— Мисля, че имаше някакво откриване. Не мога да си спомня. Господи!
Погледна ръката си, с която стискаше неумело вилицата през превръзката.
— Ужасно боли. Няма начин да се мъкна утре из катедралата в Тронхайм, ще отида на лекар, да ме прегледа и да ми предпише някакво по-силно болкоуспокояващо.
След вечеря поднесоха кафето в салона и аз се озовах до Оуен Уайт. И двамата се взирахме в мъглата през големия прозорец. Той кимна учтиво, но, изглежда, не бързаше да завърже разговор. Опитах се да отгатна какво би направила Роуън. Да го очарова? Или да го зареже и да отиде да говори с някого, който беше по-непосредствено необходим на „Велосити“? С Арчър може би?
Погледнах през рамо към Арчър и видях, че беше много пиян и бе заклещил Хани в ъгъла на стаята с гръб към прозореца и едрото му туловище й пречеше да се измъкне. Хани държеше кана за кафе в едната си ръка и се усмихваше учтиво, но с нотка на предпазливост. Каза нещо и посочи към каната за кафе, очевидно като причина да я пусне, но той се засмя и обгърна с тежка ръка раменете й със свойски жест на притежание, който ме накара да потръпна.
Хани каза още нещо, което не улових, а след това се освободи ловко от прегръдката му. За миг на лицето на Арчър се изписа смесица от смайване и гняв, но след това, изглежда, се отърси от тях и отиде да говори с Бен.
Обърнах се отново към Оуен Уайт с въздишка, макар да не бях сигурна дали беше въздишка на облекчение заради Хани, или на примирение със собственото ми нежелание да общувам с неприятни хора дори заради кариерата си.
Оуен, напротив, изглеждаше успокояващо безобиден, макар да осъзнах, докато оглеждах скришом профила му, отразен в тъмния замъглен прозорец, че нямам никаква представа дали би бил полезен за „Велосити“ или не. Бен ми беше казал, че е инвеститор, но Уайт се бе държал толкова затворено на това пътуване, че нямах ясна представа, с какво всъщност се занимава. Може би щеше да бъде идеалният ангел инвеститор за групата, ако собственикът на „Велосити“ някога решеше да се прехвърли в по-печеливша област. Във всеки случай, нямах желание да се придвижвам към другия край на стаята.
— Е… — започнах неловко, — струва ми се, че не ни представиха както трябва. Казвам се Лора Блеклок. Журналистка съм и пиша за пътешествия.
— Оуен Уайт — каза той само, но в тона му не се усещаше враждебност.
Имах впечатлението, че просто е скъп на думи. Подаде ми ръка и аз я разтърсих неумело с лявата си ръка, в която държах петифура, но все пак ми се стори по-подходяща от дясната, която крепеше чаша горещо кафе.
— И какво ви води на „Аурора“, господин Уайт?
— Работя за една инвестиционна група — отговори той и отпи дълга глътка от кафето си. — Мисля, че Балмър се надяваше да препоръчам „Аурора“ като инвестиционна възможност.
— Но… както казахте на Тина, случаят не е такъв? — попитах предпазливо, като се чудех дали не беше невъзпитано да призная, че съм дочула чужд разговор.
Той кимна, без да изглежда обиден.
— Така е. Трябва да призная, че това не е моята област, но бях поласкан от поканата и твърде лаком, за да откажа безплатно пътуване. Както казах на Тина, жалко, че Солберг не можа да дойде.
— Той трябваше да бъде в каюта 10, нали? — попитах.
Оуен Уайт кимна. Изведнъж осъзнах, че нямам ясна представа кой всъщност бе липсващият Солберг и защо не бе дошъл.
— Вие… Вие познавате ли го? Солберг, имам предвид?