— Да, доста добре. Работим в една и съща област. Той е със седалище в Норвегия, докато нашата централа е в Лондон, но ние действаме в един малък свят. Човек се запознава с всичките си конкуренти. Предполагам, че същото е и в журналистиката за пътувания.
Той се усмихна и лапна една петифура, а аз му върнах усмивката, признавайки точността на забележката му.
— Тогава, ако това е по-скоро негова специалност, защо не дойде? — попитах.
Оуен Уайт не каза нищо и за миг ми се стори, че бях отишла твърде далеч и въпросът ми е прекалено директен, но после той преглътна и разбрах, че просто имаше проблеми със своята петифура.
— Имало обир — каза той с пълна уста с ядки и отново преглътна. — В дома му, струва ми се. Взели му паспорта, но мисля, че това е само една от причините, поради които не дойде. Жена му и децата му били вкъщи, доколкото разбрах, и били доста шокирани. А каквото и да си говорим за скандинавския бизнес… — Отново замълча и преглътна, героично този път. — Те знаят колко е важно да поставяш семейството на първо място. Скъпа, съветвам ви да не опитвате тази нуга, освен ако нямате много здрави зъби, мисля, че ми падна пломбата.
— Не и нуга! — чух зад гърба си, докато се опитвах да осмисля какво ми бяха казали току-що, и се обърнах към Александър, който се бе устремил към нас. — Оуен, моля те, кажи ми, че не си.
— Направих го. — Оуен отпи глътка кафе и я задържа в устата си, като се смръщи леко. — За съжаление.
— На тия неща трябва да има предупреждение, че са опасни за зъбите. Вие — посочи ме той. — Необходимо е журналистическо разследване. Разобличаващ репортаж на „Велосити“ за зловещите връзки на Ричард Балмър с естетичната дентална индустрия. Май след този и другия инцидент на бъдещите гости на круизния лайнер ще им бъде много трудно да сключат здравна застраховка, напи?
— Друг инцидент? — попитах остро, опитвайки се да си спомня какво бях казала на Александър.
Бях сигурна, че не съм споделяла цялата история с него. Дали Ларс не им бе предал разговора ни в горещата вана?!
— За какъв друг инцидент говорите?
— Как за какъв? — попита Александър и отвори широко очи. — За ръката на Коул, разбира се. За какво си помислихте?
След кафето групата започна да се разпада. Оуен изчезна тихо, без да се сбогува, а Ларс си тръгна шумно с шеги за Хлое. Балмър все още не се виждаше никакъв, нито пък Ане.
— Искаш ли да отидем на по питие в бара? — попита Тина, докато оставях празната си чаша на помощната масичка. — Александър ще ни посвири на пианото там.
— Аз… Не съм сигурна — казах.
Още обмислях онова, което Оуен Уайт ми беше казал докато пиехме кафе, за обира у Солберг. Какво означаваше това?
— Може би ще се прибера.
— Бен? — възкликна Тина.
Той ме погледна.
— Ло? Искаш ли да те придружа до каютата ти?
— Няма нужда, добре съм — казах аз и се обърнах да си вървя.
Бях почти на вратата, когато някой ме хвана за ръката и ме принуди да се извърна. Беше Бен.
— Хей — тихо попита той. — Какво става?
— Бен.
Погледнах зад гърба му към останалите гости, които се смееха и си бъбреха, докато стюардите разчистваха около тях.
— Нека да не правим сцени тук. Нищо не става.
— Тогава защо се държиш толкова странно през цялата вечеря? Видя, че ти запазвам стол, но ме пренебрегна умишлено.
— Нищо няма.
Усещах болезнен натиск в слепоочията, сякаш гневът, който бях потискала цяла нощ, щеше да избие.
— Не ти вярвам! Хайде, Ло, изплюй камъчето.
— Ти ме излъга.
Избухнах в яростен шепот, преди да преценя дали е разумно да го обвинявам. Бен изглеждаше смаян.
— Какво? Не, не съм!
— Наистина ли? — изсъсках. — Значи въобще не си напускал каютата, когато играхте покер?
— Не!
Беше негов ред да погледне през рамо към другите гости. Тина ни наблюдаваше, затова той й обърна гръб и понижи глас.
— Не, не съм… О, не, чакай, отидох да си взема портфейла. Но това не беше лъжа — всъщност не.
— Не било лъжа? Ти ми каза категорично, че никой не е напускал тази каюта. А после разбрах от Коул не само че си излизал, но и че някой друг може да е излизал, докато не си бил там.
— Но това е различно — измънка той. — Излизах, господи, не знам кога, но беше рано вечерта. Не беше по времето, за което говориш.
— Тогава защо да лъжеш?
— Не беше лъжа! Просто не мислех. Господи, Ло…
Но не го оставих да довърши. Издърпах китката си от хватката му, втурнах се навън през вратата и се озовах в коридора, като го оставих зяпнал зад мен.
Бях толкова заета да мисля за Бен, че когато свърнах зад ъгъла, неволно се блъснах в някого. Беше Ане. Бе се облегнала на стената, сякаш събираше сили за нещо, не бях сигурна дали да се върне при гостите, или да се прибере в каютата си. Изглеждаше изключително уморена, лицето й беше сиво, сенките около очите й бяха по-тъмни от всякога,