— О, съжалявам! — ахнах аз и като се досетих за натъртената й ключица, попитах: — Не ви нараних, нали?
Тя се усмихна, фината кожа около устата й се сви, но усмивката не достигна до очите й.
— Добре съм, само съм много уморена. Понякога… — Преглътна и гласът й секна за миг, нещо в съвършения й английски акцент се пропука. — Понякога всичко това ми идва в повече — разбирате ли какво имам предвид? Да играеш роля.
— Разбирам — казах съчувствено.
— Извинете ме, трябва да си лягам — каза тя, а аз кимнах и се обърнах, за да поема към кърмата, надолу по стълбите, които водеха към задните каюти.
Бях почти на вратата на стаята, когато чух гневен глас зад себе си.
— Ло! Ло, чакай, не можеш да хвърлиш подобни обвинения и да си тръгнеш.
По дяволите. Бен. Изпитах силно желание да се вмъкна в каютата си и да затръшна вратата, но се насилих да се изправя срещу него, опряла гръб в ламперията.
— Не съм хвърляла никакви обвинения. Само предадох каквото ми беше казано.
— Стига, достатъчно ясно намекна, че ме подозираш! Ние се познаваме повече от десет години! Разбираш ли как ме кара да се чувствам това — че можеш просто така да ме обвиниш в лъжа?
В гласа му личеше истинска болка, но отказвах да отстъпя. Любимата тактика на Бен в спречкванията ни, когато бяхме заедно, беше да отклонява разговора от всичко, което ме дразнеше, към факта, че наранявах чувствата му и действах ирационално. Всеки път се стигаше до извинения, че съм го разстроила. Собствените ми чувства оставаха напълно пренебрегнати и междувременно винаги изгубвахме от поглед проблема, предизвикал първоначалното разногласие. Този път нямаше да се хвана.
— Не те карам да чувстваш нищо — казах аз, опитвайки да запазя тона си неутрален. — Изтъквам факти.
— Факти? Не ставай смешна!
— Смешна? — скръстих ръцете. — Какво означава това?
— Искам да кажа — каза той разпалено, — че действаш напълно параноично. Привижда ти се Торбалан зад всеки ъгъл! Може би Нилсон… — Той замълча.
Забих пръсти в тънката си вечерна чанта, усещайки солидното тяло на телефона си под хлъзгавите пайети.
— Продължавай. Може би Нилсон… какво?
— Нищо.
— Може би Нилсон беше прав? Може би си въобразявам разни неща?
— Не съм казал това.
— Но го намекваше, нали?
— Просто те моля да направиш крачка назад и да се вгледаш в себе си, Ло. Погледни на нещата рационално, това искам да кажа.
Насилих се да овладея гнева си и се усмихнах.
— Аз съм рационална. Но ще бъда много щастлива да направя крачка назад.
С тези думи отворих вратата на каютата, влязох и я затръшнах в лицето му.
— Ло! — чу се отвън, последвано от блъскане по вратата, и отново: — Ло!
Не отговорих нищо, просто плъзнах резето и веригата. Никой нямаше да мине през тази врата без таран. И най-малко Бен Хауърд.
— Ло! — отново заудря той. — Виж, защо просто не поговорим? Всичко това наистина излиза извън контрол. Няма ли да поговорим поне за това какво смяташ да кажеш утре в полицията? — Замълча в очакване да му отговоря. — Слушаш ли ме въобще?
Игнорирах го и хвърлих чантата си на леглото, смъкнах вечерната рокля и влязох в банята, като затворих вратата и пуснах крановете, за да заглуша гласа му. Когато най-сетне влязох в топлата вода и затворих крановете, единственият звук, който чувах, беше лекото бръмчене на абсорбатора. Слава богу. Трябва да се бе отказал най-после.
Бях оставила телефона си в спалнята, затова не бях сигурна колко бе часът, когато се измъкнах от ваната, но пръстите ми бяха подгизнали и набръчкани и умирах за сън. Чувството бе приятно, съвсем различно от нервното, напрегнато изтощение от последните няколко дни. Измих си зъбите, изсуших косата си и пристегнах белия халат, като си мислех колко хубаво щях да се наспя тази нощ и колко логична, внимателно репетирана история щях да представя на полицията.
И после… Боже, направо отмалявах от облекчение, като си мислех за това. После щях да взема автобус, влак или каквото там проклето превозно средство предлагаше Тронхайм, за да стигна до най-близкото летище и до дома.
Когато отворих вратата към каютата, затаих дъх с опасение, че тропането и виковете на Бен може да започнат отново, но не се чуваше нито звук. Тръгнах предпазливо към външната врата, краката ми прегазиха беззвучно дебелия светъл мокет, вдигнах капачето на шпионката и погледнах в коридора. Там нямаше никого. Или поне не можех да забележа никого — въпреки че лещата беше рибешко око, виждах само част от коридора, така че ако Бен не лежеше на пода под вратата ми, значи си беше отишъл.