Въздъхнах и взех захвърлената вечерна чанта, за да проверя часа на телефона си и да настроя алармата за утре. Нямах намерение да чакам обаждане от Карла — исках да стана и да сляза от кораба възможно най-рано.
Но телефонът ми не беше в нея.
Обърнах чантата с отвора надолу и я изтръсках, но знаех, че е безсмислено — тя беше малка и лека и нямаше никакъв начин в нея да заседне нещо по-тежко от пощенска картичка. Нямаше го на леглото. Може ли да се е изплъзнал на пода?
Опитах се да мисля ясно.
Можеше да съм го оставила на масата на вечеря. Но аз не бях го вадила там, а и имах ясен спомен, че го напипах във вечерната си чантичка, докато се карахме с Бен. Освен това щях да забележа липсата му, когато хвърлих чантата на леглото.
Проверих в банята, да не би да съм го взела машинално, но и там го нямаше.
Започнах да търся по-усилено, захвърлих завивката на пода, избутах леглото настрани — и тогава видях.
На килима до вратата на верандата имаше стъпка, мокра стъпка.
Замръзнах.
Можеше ли да съм аз? Когато излязох от банята?
Но знаех, че е невъзможно. Бях подсушила краката си в банята и не бях пристъпвала до прозореца. Приближих се, докоснах студената и влажна форма с върховете на пръстите си и осъзнах, че беше отпечатък от обувка. Можеше да се види очертанието на тока.
Имаше само една възможност.
Изправих се, плъзнах вратата на верандата и излязох на балкона. Там се надвесих над парапета и огледах празната веранда отляво на моята. Матовата стъклена преграда между двете беше висока и гладка, но ако човек се осмелеше, ако нямаше страх от височина и не се притесняваше от възможността да се подхлъзне и да се озове във воден гроб, можеше просто да я преодолее.
Потреперих конвулсивно, халатът ми не ме защитаваше от студения вятър на Северно море, но трябваше да опитам още нещо, макар че щях да съжалявам много и да се чувствам доста глупаво, ако се окаже, че съм грешила.
Внимателно придърпах вратата на верандата, така че да се затвори и езичето да щракне на мястото си.
После се опитах да я дръпна обратно.
Тя се отвори — меко като коприна.
Влязох вътре и направих същото, а после огледах ключалката. Както си мислех, нямаше начин да се залости вратата на верандата, за да се предотврати влизането на някого отвън. Всъщност беше логично, като се замислиш. Единственият човек, който би трябвало да излиза на верандата, беше обитателят на стаята. Не можеше да се рискува някой случайно да се заключи там при лоши метеорологични условия, да не може да се върне вътре и да вдигне тревога, или дете да затвори там родителя си в момент на бунт, а след това да не може да отключи.
И наистина — от какво да се страхуваш? Верандата гледаше към морето — нямаше възможност някой да достигне до нея отвън.
Само че имаше. Ако човек беше много смел и много глупав.
Сега разбирах. Всички ключалки, резета и табелки „Не ме безпокой“ на света не струваха нищо, щом балконът предлагаше лесен маршрут на всеки, който имаше достъп до празна стая, и достатъчно силни плещи и ръце, за да се прехвърли.
Стаята ми не беше безопасна и никога не е била.
Вътре си облякох дънките и любимата си блуза с качулка, обух си ботите. После проверих бравата на вратата на каютата и се сгуших на дивана, притиснала възглавницата към гърдите си.
Вече нямаше да мога да заспя.
Всеки можеше да получи достъп до незаетия апартамент. А оттам, само с едно прекачване през стъклената преграда, до моята. Всеки човек от персонала можеше да отвори празната каюта със своята електронна карта. Що се отнася до гостите…
Представих си разположението на каютите. От дясната страна на моята беше Арчър, бивш морски пехотинец, толкова силен, че потръпнах, когато си спомних. А отляво… отляво беше празната каюта, а веднага след нея беше каютата на Бен Хауърд.
Бен. Който напълно съзнателно постави под съмнение историята ми както Нилсон.
Бен, който лъжеше за алибито си.
И беше научил за снимките във фотоапарата на Коул преди мен. Припомних си думите му, сякаш в просъница: Показваше ги на обяд. Имаше страхотни кадри…
Бен Хауърд. Единственият човек на борда, на когото мислех, че мога да се доверя.
Помислих си за телефона, за глупостта и смелостта да влезе, за да го открадне, докато съм в банята. Беше рискувал много, за да го вземе, и въпросът беше: Защо? Защо сега? Но си мислех, че знам отговора.