lamsherlocked: За разлика от Anon, това е истинското ми име. Не е забавно, но разбрахме само, че се представяш за оня приятел.
MrsRaisin (Admin): Здравейте, съжалявам да го кажа, но сме съгласни с г-н Люис, тази тема се отклони в доста неприятни спекулации, затова ще я изтрием. Естествено, не можем да ви забраним да обсъждате какво се случва в новините, така че можете свободно да го правите другаде, но моля, придържайте се към съобщените факти.
InspektorWallander: А какво ще кажете за онзи норвежки блог със сканирани разговори на полицейските честоти, който съобщава за положителна идентификация на тялото на Лора?
MrsRaisin (Admin): Затварям тази тема.
Шеста част
22
Бях в капан. Не бях сигурна къде или как, но имах доста добро предположение.
Стаята без прозорци беше малка и задушна, лежах на койката със затворени очи, обхванала главата си с ръце, и се опитвах да не се поддам на чувството за паника, което се надигаше вътре в мен.
Трябва да бях прехвърляла събитията хиляди пъти в главата си през настъпващата мъгла на страха — чувах отново и отново почукването на вратата, докато седях на ръба на дивана и чаках Тронхайм и зазоряването.
Звукът, макар и не особено силен, беше стряскащ като изстрел в тихата каюта. Главата ми подскочи, възглавницата падна от ръцете ми на пода, сърцето ми запрепуска лудешки. Господи. Осъзнах, че съм задържала дъха си и се насилих да издишам, дълго и бавно, а след това вдишах, броейки секундите.
Чух го отново, не грубо блъскане, само „чук-чук-чук“, после дълга пауза и едно последно „чук“ в добавка, малко по-силно от останалите. При последното „чук“ скочих на крака и пристъпих към вратата, колкото е възможно по-тихо.
Прикрих с длан отвора, за да не издаде никакъв проблясък присъствието ми, и отместих малкото стоманено капаче. После, когато лицето ми се оказа достатъчно близо до шпионката, за да закрие сивата светлина на зората от прозореца, отдръпнах пръстите си и надникнах през рибешкото око.
Не знаех кого очаквах да видя. Нилсон може би. Бен Хауърд. Не бих се изненадала дори при вида на Балмър.
Но нито за миг не бих предположила кой стои отвън.
Беше тя.
Жената от каюта 10. Изчезналото момиче. Стоеше отвън, като че нищо не се беше случило.
За минута просто застинах, останала без дъх, сякаш ме бяха ударили в стомаха. Тя беше жива. Нилсон беше прав — а аз през цялото време бях грешала.
После тя се завъртя на пети и тръгна по коридора към вратата, водеща към помещенията на персонала. Трябваше да се добера до нея. Трябваше да се добера до нея, преди да изчезне зад тази заключена врата.
Издърпах веригата и резето и отворих вратата.
— Хей — извиках. — Хей, ти, чакай! Трябва да поговорим!
Тя не спря, дори не погледна през рамо, вече беше при вратата за долната палуба и набираше кода. Не спрях, за да помисля. Просто знаех, че този път няма да я оставя да изчезне без следа. Затичах се.
Още бях на половината път по коридора, когато тя мина през входа за персонала, но успях да хвана ръба на вратата, докато се затваряше, като прещипах болезнено пръстите си, после я дръпнах и се промъкнах през пролуката.
Вътре цареше тъмнина, крушката в горната част на стълбището беше изгоряла.
Или беше махната, както си помислих по-късно.
Когато вратата се затвори зад мен, спрях за секунда и се опитах да се ориентирам, да съобразя къде беше първото стъпало. И тогава се случи това — някаква ръка сграбчи косата ми отзад, друга изви ръката ми зад гърба, прикова ме в тъмнината. Последва кратко боричкане, ужасено драскане, ноктите ми се забиха в нечия кожа, посегнах отзад със свободната си ръка, за да хвана тънката, силна ръка, вкопчена в косата ми, но тогава ръката дръпна по-силно, изви главата ми болезнено назад, след което я блъсна в заключената врата. Чух трясъка на черепа си в рамката на металната врата и после — нищо.
Дойдох на себе си тук, сама, лежаща на койката, завита с тънко одеяло. Мъчителната болка в главата ми пулсираше бавно и превръщаше приглушените светлини в стаята в резки и заслепяващи, със странен ореол около тях. На отсрещната стена имаше завеса и аз с треперещи крайници се смъкнах от леглото и с препъване и пълзене се устремих към нея. Но когато успях да се изправя, като използвах горната койка за опора, и дръпнах настрани тънкия оранжев плат, зад него не видях прозорец — само гола стена от кремава пластмаса, леко оформена като имитация на релефен тапет.