Това място ми приличаше на гроб. Може би беше моят.
23
Не усетих кога, но явно съм заспала заради изтощението от болката в главата ми и бученето на корабния двигател, защото се събудих от звука на щракване.
Надигнах се рязко, ударих си темето в горната койка, после се свих със стон и сграбчих главата си, кръвта заблъска в ушите ми и в тила ми отекна остър звън.
Останах да лежа, стиснала очи от болка, изчаквайки да заглъхне достатъчно, за да се завъртя настрана и отново да отворя очи, примижала на мътната флуоресцентна светлина.
На пода имаше поднос и чаша с нещо — сок, помислих си аз.
Взех я и подуших. Приличаше и миришеше на портокалов сок, но не можех да се насиля да го изпия. Вместо това се изправих мъчително на крака и отворих вратата към малката баня, където излях сока в мивката и напълних чашата с вода от кранчето. Водата беше топла и застояла, но вече бях толкова жадна, че бих пила и нещо по-гадно. Изгълтах чашата, напълних я отново и започнах да отпивам по-бавно, докато се връщах на койката.
Главата ми се пръскаше, искаше ми се да имах някакво болкоуспокояващо, но преди всичко се чувствах ужасно — трескава и слаба, сякаш ме бе съборил грип. Вероятно беше от глад — бяха минали часове, откакто ядох, а кръвната ми захар навярно беше стигнала дъното.
Най-много ми се искаше да легна и да намеря покой за пулсиращата си глава, но стомахът ми изкъркори и се насилих да огледам храната на пода. Изглеждаше съвсем нормално — кюфтета в някакъв сос, картофено пюре с грах и филия хляб. Знаех, че трябва да ям — но ме обзе същото отвращение, което ме бе накарало да излея сока. Струваше ми се толкова погрешно — да ям храна, предложена от някого, който ме бе заключил в подводна тъмница. В нея можеше да има всичко. Отрова за плъхове. Приспивателни. Нещо по-лошо. Но нямах друг избор, освен да я изям.
Внезапно мисълта да сложа дори една лъжица от този сос в устата си ме хвърли в паника, прилоша ми и реших да изхвърля всичко в канализацията след сока, но когато се изправих наполовина, готова да вдигна подноса, осъзнах нещо и отново седнах с треперещи, подгъващи се крака.
Не им трябваше да ме отровят. Защо да го правят? Ако искаха да ме убият, можеха просто да ме оставят да умра от глад.
Опитах се да мисля ясно.
Ако онези, които ме бяха затворили тук, искаха да ме убият, щяха вече да са го направили. Нали?
Точно така. Можеха да ме ударят още веднъж, по-силно, или да ми затиснат лицето с възглавница, докато бях в безсъзнание, или да ми нахлузят на главата найлонов плик и да го стегнат около врата ми. Но не бяха. Бяха ме хвърлили тук, с което си създаваха известно неудобство.
Значи не ме искаха мъртва. Не точно сега, във всеки случай.
Едно грахче. Човек не можеше да умре от едно отровно грахче, нали?
Набодох го на вилицата и го огледах. Беше напълно нормално. Нямаше следи от някакъв прах. Нямаше странен цвят.
Поставих го в устата си и го завъртях бавно, опитвайки се да открия някакъв странен вкус. Нямаше.
Преглътнах.
Не се случи нищо особено. Не че го очаквах — не знаех много за отровите, но си представях, че онези, които убиваха за няколко секунди, бяха малко и редки и не беше лесно да се сдобиеш с тях.
Но нещо се случи. Усетих глад.
Загребах още няколко грахчета и ги изядох, предпазливо отначало, но после набрах скорост, докато храната не ме накара да се почувствам по-добре. Разчупих кюфтето с вилицата си. Имаше съвсем нормален вкус и мирис — познатия дъх на храна, приготвена за голям брой хора.
Най-накрая чинията се опразни, а аз седнах и зачаках някой да дойде и да я прибере.
И чаках.
И чаках.
Времето е много разтегливо — това е първото нещо, което осъзнавате, когато се озовете без дневна светлина, без часовник, без никаква възможност да измервате дължината на нижещите се секунди. Опитах да броя — да броя секундите, да отчитам пулса си, но стигнах до две хиляди и нещо и загубих броя.
Главата ме болеше, но слабостта и треперенето на крайниците ме тревожеше повече. Отначало смятах, че е заради ниската кръвна захар, но след като ядох, започнах да са притеснявам, че може би е имало нещо в храната. Сега са питах кога за последно бях взела хапчетата си.
Спомнях си, че бях извадила едно от опаковката веднага след като се видях с Нилсон в понеделник сутринта. Но всъщност не бях го взела. Нещо — някаква глупава нужда да докажа, че не съм химически зависима от тези невинни малки бели топчета — ме беше възпряло. Вместо това го оставих на плота. Не бях в състояние да се заставя да го глътна, но и не желаех да го изхвърля.