Нямах намерение да ги спирам. Исках само да покажа…, не знам какво. Че съм отговорна, предполагам. И да кажа макар и безсмислено, „майната ти“ на Нилсон.
Но после заради спречкването с Бен съвсем ми бе изскочило от ума. Бях отишла в спа центъра, без да го взема, а после епизодът с душа…
Така ставаха най-малко четиридесет и осем часа, откакто бях взела дозата си. Може би повече от шейсет часа. Мисълта за това беше притеснителна. Всъщност повече от притеснителна. Беше ужасяваща.
Получих първия си пристъп на паника, когато бях… Не знам, може би на тринайсет? На четиринайсет? Бях тийнейджър. Пристъпът ме връхлетя… и отмина, оставяйки ме изплашена и объркана, но така и не казах на никого. Мислех, че това е нещо, което се случва само на слабаците. Другите преминаваха през живота, без да се разтреперват и да изпадат в състояние да не могат да дишат, нали?
За известен период от време всичко беше наред. Завърших основно образование. Влязох в гимназията. Някъде там нещата започнаха да се влошават. Пристъпите на паника се върнаха. Най-напред ме връхлетя един, после още няколко. След някое време справянето с безпокойството сякаш се превърна в работа на пълно работно време, а стените започнаха да се свиват около мен.
Ходих при терапевт — всъщност при няколко. Най-напред беше „лечението чрез разговори“ с жената, чието име майка ми намери в телефонния указател. Имаше сериозно лице с очила и дълга коса и искаше от мен да й разкрия някаква мрачна тайна, която щяла да бъде ключ към преодоляването на всичко, само че аз нямах такава. Канех се да си измисля някоя — само за да видя дали ще се почувствам по-добре. Но на майка ми й писна от нея (и от нейните сметки), преди да успея да измисля подходяща история.
После беше лидерът на младежкия център за подкрепа и групата млади момичета с проблеми от анорексия до самонараняване. И накрая се появи Бари — когнитивният поведенчески терапевт, препоръчан от личния ми лекар, който ме научи да дишам и да броя, но ме остави с доживотна алергия към оплешивяващи мъже с меки, съчувствени тенорови гласове.
Никой от тях не ме излекува. Или поне не ме излекува напълно. Но все пак ми помогнаха достатъчно, за да преживея матурите, а след това заминах за университета, почувствах се малко по-добре и дори ми се стори, че може би всичко това… тази глупост беше нещо, което бях надраснала, като „Ен Синк“ и черешовия блясък за устни. Че бях го оставила в старата си спалня в дома на родителите си, заедно с всички детски съкровища. В университета беше страхотно. Когато го напуснах с лъскавата си нова диплома, се чувствах готова да завладея света. Срещнах Бен, получих работа във „Велосити“, жилище в Лондон и сякаш всичко се подреждаше.
И тогава рухнах.
Веднъж се опитах да спра хапчетата. Бях в добър момент живота си, бях приключила с Бен (о, боже мой, наистина бях приключила с Бен). Лекарят ми понижи дозата на 20 мг на ден, после на 10, а след това, тъй като се справях доста добре, до 10 мг през ден, а накрая спрях.
Издържах два месеца, преди да се срина, а дотогава бях отслабнала с десет килограма и имаше опасност да загубя работата си във „Велосити“, макар че те не разбраха защо бях престанала да ходя в редакцията. Накрая Лисе се обади на майка ми, а тя ме прати обратно при личния лекар, който сви рамене и каза, че може би имам абстиненция или просто моментът не е бил подходящ да спирам. Върна ме на 40 мг дневно — моята първоначална доза — и се почувствах по-добре още след няколко дни. Съгласихме се да опитаме отново по друго време — но някак си това време никога не дойде.
Сега не беше подходящото време. Не и тук. Не и затворена в стоманена кутия три метра под морската повърхност.
Опитах се да си спомня колко време беше отнело последния път — колко време беше минало, преди да започна да се чувствам наистина, наистина гадно. Не беше много дълго, доколкото си спомнях. Четири дни? Може би по-малко.
Всъщност вече чувствах как паниката започва да избива по кожата ми с леки, студени, електрически пробождания.
Ще умреш тук.
Никой няма да научи.
О, господи. О, господи, о, господи, о…
Откъм вратата се дочу звук и спрях. Спрях да дишам, да мисля, да се паникьосвам — седях, замръзнала, с гръб, опрян в койката. Трябваше ли да скоча? Да нападна?
Дръжката на вратата се завъртя.
Сърцето ми заседна в гърлото. Станах и се отдръпнах към далечната стена. Знаех, че трябва да се бия — но не можех, не и без да знам кой идва през тази врата.