Образи проблясваха в главата ми. Нилсон. Главният готвач с латексовите си ръкавици. Момичето с тениската на „Пинк Флойд“ с нож в ръка.
Преглътнах.
И тогава една ръка се промъкна през пролуката и сграбчи подноса, мигновено като примигване, и вратата се затръшна. Светлината угасна и каютата потъна в мрак, толкова плътен, че можех да го вкуся.
По дяволите.
Не можех да направя нищо. Лежах там, в непроницаемата тъмнина, сякаш с часове, но можеше да са дни или минути, потъвах в безсъзнание и отново изплувах, надявайки се всеки път, когато отварях очи, да видя нещо, дори само тънка ивица светлина от коридора. Нещо, което би доказало, че наистина съм тук, че наистина съществувам, а не съм се изгубила в някакъв ад на собственото ми въображение.
Накрая сигурно съм заспала дълбоко, защото се събудих стресната, с разтуптяно и хаотично подскачащо в гърдите ми сърце. Каютата все още тънеше в пълна тъмнина, а аз лежах трепереща и изпотена, вкопчила се в койката като в спасителен сал, докато се изтръгвах от най-ужасния сън, който бях сънувала от дълго време.
В съня момичето с тениска на „Пинк Флойд“ беше в моята каюта. Беше тъмно, но някак си в тъмнината можех… не точно да я виждам, но да я усещам. Просто знаех, че беше там, застанала в средата на каютата, а аз не можех да помръдна, тъмнината ме притискаше като живо същество, седнало на гърдите ми. Тя се приближаваше все повече, докато накрая застана само на сантиметри от мен, с тениска, едва стигаща до горния край на дългите й слаби бедра.
Тя се усмихна, а след това с едно гъвкаво движение си свали тениската. Под нея беше кльощава като хрътка, само ребра, ключици и издаден таз, лактите й бяха по-дебели от предмишниците й, китките й — изпъкнали като на дете.
Погледна надолу към тялото си, а след това свали сутиена, бавно като при стриптийз, само че без нищо еротично в него, нямаше нищо секси и в малките й, плоски гърди и вдлъбнатия стомах.
Лежах на кушетката, затаила дъх, парализирана от страх, но тя не спря дотук. Продължаваше да се съблича. Гащичките се плъзнаха от тесните й бедра и образуваха купчинка в краката й. После махна косата си, изскубна я от корените. След това свали веждите си, първо едната, после другата, и устните си. Остави носа си да тупне в краката й. Извади ноктите си един по един, бавно, като жена, която сваля вечерните си ръкавици, и ги остави да паднат с леко изтракване на пода, последвани от зъбите, трак… трак… трак, един след друг. И накрая — и най-ужасното — започна да бели кожата си, сякаш се измъкваше от прилепнала вечерна рокля, докато не останаха само кървави ивици, мускули, кости и сухожилия, като одран заек.
Отпусна се на четири крака и започна да пълзи към мен, а устата й без устни се разтегли широко в ужасна пародия на усмивка. Пропълзяваше все по-близо и по-близо, докато най-накрая, колкото и да се отдръпвах, гърбът ми опря в стената зад койката и вече нямаше накъде да отстъпвам.
Усещах дъха си да скимти в гърлото ми. Опитах се да заговоря, но бях онемяла. Опитах се да се помръдна, но бях замръзнала от страх.
Тя отвори уста и помислих, че ще заговори — но после тя бръкна вътре и изтръгна езика си.
Събудих се задъхана и гърчеща се от ужас в мрака, свил се като юмрук около мен.
Исках да изпищя. Паниката се надигаше в мен като вулкан, напираше през преградите на свитото ми гърло и стиснатите зъби. И тогава си помислих, изпаднала в някакъв делириум — ако изпищя, кое беше най-лошото, което можеше да се случи? Някой можеше да чуе? Нека да чуят. Нека да чуят, а тогава може би щяха да дойдат и да ме измъкнат.
Затова пуснах навън писъка, който се зараждаше вътре в мен, нарастваше, издуваше се и напираше да излезе.
И пищях, и пищях, и пищях.
Не знаех колко дълго бях лежала там, трепереща, стиснала тънката, корава възглавница, забила нокти в голия матрак под нея.
Знаех само, че в малката каюта най-сетне беше тихо, като се изключи ниското бучене на двигателя и моето собствено дишане, стържещо дрезгаво в пресъхналото ми гърло.
Никой не беше дошъл.
Никой не беше потропал по вратата, за да попита какво става или да заплаши да ме убие, ако не млъкна. Никой не беше направил нищо. Със същия успех можех да бъда в космоса и да пищя в беззвучния вакуум.
Ръцете ми трепереха и не можех да прогоня момичето от съня от главата си, гледката на оголената и безформена плът, която пълзеше към мен, вкопчваща се, нуждаеща се.
Какво бях направила? О, господи, защо го бях направила, защо бях продължила да търся, да отказвам да млъкна. Бях превърнала себе си в мишена, като отказвах да замълча за случилото се в тази каюта. И все пак… и все пак какво се беше случило?