Лежах там, притиснала с ръце очите си в задушаващата тъмнина, и се опитвах да разбера. Момичето беше живо — каквото и да бях чула, каквото и да си мислех, че съм видяла, това не беше убийство.
Навярно е била на кораба през цялото време. Не бяхме спирали.
Не бяхме приближавали суша достатъчно, за да я зърнем. Но коя беше тя и защо се криеше на кораба? И чия кръв бях видяла на стъклото?
Опитвах се да пренебрегна главоболието, да мисля логично. Възможно ли бе да е от екипажа? Все пак имаше достъп до вратата за персонала. Но после си спомних как Нилсон набираше кода, а аз стоях зад него. Не се бе опитал да закрие клавиатурата. Ако бях пожелала, щеше да бъде детска игра да видя цифрите, докато ги въвеждаше. А след това, щом веднъж се окажеш на долните равнища, там вече нямаше много други заключени врати.
Тя обаче имаше достъп до празната каюта, а това изискваше ключ карта за гост, специално програмирана за тази врата, или за персонала, която отваряше всички врати на каюти. Спомних си чистачките, които бях видяла в малките им стаички под палубите, как уплашените им лица гледаха към мен, преди вратата да се затвори. За колко някоя от тях би продала ключ карта? За сто крони? За хиляда? Те дори нямаха нужда да я продават — бях сигурна, че имаше места, където бихте могли да се сдобиете с копие. Те просто трябваше да я заемат за час-два, без да задават въпроси. Помислих си за Карла — на практика тя ми беше казала, че е възможно някой да е пуснал в каютата приятел.
Но може би не беше така. Ключ картата можеше и да е открадната или да е купена през интернет — нямах представа как действаха тези електронни брави. Може да не беше замесен никой друг.
Възможно ли бе през цялото време да съм търсила извършителя сред екипажа или пътниците — а те да са били невинни? Помислих си за обвиненията, които отправих към Бен, за подозренията си към Коул, за Нилсон, за всички, и ми прилоша.
Но фактът, че това момиче съществуваше и беше живо, не изключваше автоматично участието на някой друг, Колкото повече мислех за това, толкова повече бях сигурна, че някой й беше помагал на горните палуби — някой, беше написал онова послание на огледалото в спа центъра, беше хвърлил фотоапарата на Коул в горещата вана, беше откраднал телефона ми. Не беше възможно тя да е извършила всичко това. Някой би видял и познал момичето, за което бях вдигала шум два дни, ако се мотаеше из кораба.
Уф, главата ми щеше да се пръсне. Защо? На този въпрос не можех да си отговоря. Защо бяха всички тези усилия да се крие на борда на кораба, защо трябваше да спра да задавам въпроси? Ако момичето беше умряло, прикриването имаше смисъл. Но тя беше жива и здрава. И коя беше тя — може би това бе важното. Нечия съпруга? Нечия дъщеря? Любовница? Или се опитваше да се измъкне тайно от страната?
Помислих си за Коул и бившата му съпруга, за Арчър и неговата загадъчна Джес. Спомних си как снимката изчезна от фотоапарата.
Нищо не разбирах.
Претърколих се, усещайки тежестта на околния мрак. Където и да бях, беше много дълбоко в кораба, вече бях сигурна в това. Двигателят се чуваше много по-силно, отколкото на палубата за пътниците, дори по-силно, отколкото си спомнях, че се чуваше на палубата за персонала. Бях някъде другаде, може би при машинното отделение, далеч под ватерлинията, дълбоко в корпуса.
При тази мисъл отново усетих ужасът да надвисва над мен, тонове и тонове вода, тежащи над главата и раменете ми, притискащи корпуса, въздуха в каютата, циркулиращ и циркулиращ, и аз тук, задушаваща се от собствената си паника…
С разтреперани крака слязох предпазливо от койката и запристъпвах бавно, протегнала ръце пред себе си, изпълнена с опасения от онова, което можеше да ме причаква в пълната тъмнина. Въображението ми извика ужасите от детските ми кошмари — огромни паяжини по лицето ми, мъже с грабливи ръце, яви се и самото момиче, без клепачи, без устни, без език. Но дълбоко в себе си знаех, че тук нямаше никого, освен мен — че бих могла да чуя, да помириша, да усетя друго човешко същество в такова затворено пространство.
След няколко мига предпазливо пристъпване пръстите ми се натъкнаха на вратата и започнах да търся начин да я отворя. Първото, което опитах, беше бравата, но все още беше заключена — не очаквах нищо друго. Опипах за шпионка, но нямаше или поне не можех да я открия на гладката пластмаса. А и не си спомнях да съм забелязала по-рано. Онова, което си спомнях и което потърсих после, беше плоският ключ за осветлението вляво от вратата. Пръстите ми го намериха в тъмнината и го натиснах с разтуптяно сърце.