Не се случи нищо.
Прещраках го пак, този път без надежда, защото разбирах какво бяха направили. Сигурно отвън в коридора имаше някакъв главен прекъсвач или предпазител. Вратата вече беше затворена, когато светлината изгасна, а и във всяка каюта, в която бях влизала преди, имаше някаква аварийна светлина — човек никога не оставаше в пълна тъмнина, дори когато осветлението беше изключено. Тук имаше нещо друго — всеобхватна, тотална тъмнина, която можеше да дойде само от цялостното прекъсване на електричеството. Пропълзях обратно до койката, пъхнах се под завивката, мускулите ми трепереха от паника и от треска като при грип. В главата ми се бе разпростряла някаква празнота, сякаш мракът на каютата беше проникнал в черепа ми и се просмукваше в синапсите ми, затъмняваше и заглушаваше всичко, освен паниката, зараждаща се във вътрешностите ми.
О, господи… Недей. Не й давай път, не сега.
Не биваше. Нямаше да го направя. Нямаше да позволя да ме надвие.
Гневът, който внезапно ме заля, беше нещо, за което можех да се хвана, нещо конкретно в мълчаливата чернота на тази малка кутия. Тази кучка. Какво предателство. Толкова за шибаната женска солидарност. Бях се борила за нея, бях рискувала да ме помислят за луда, бях понесла съмненията на Нилсон и тормоза на Бен — и за какво бе всичко? За да може да ме предаде, да блъсне главата ми в стоманената врата и да ме заключи в този шибан ковчег. Какъвто и да беше заговорът — тя участваше в него. Определено тя беше човекът, който ме бе причакал в коридора. И колкото повече мислех за това, толкова повече бях сигурна, че ръката, която се бе появила, за да грабне поднос ми, беше нейната слаба, жилава, силна ръка. Ръка, която можеше да одраска и да удари главата на човек в стената.
Трябваше да има някаква причина за всичко това — никой няма да забърка тези сложни комбинации за нищо. Дали тя фалшифицираше собствената си смърт? Беше ли предвидено аз да видя какво се бе случило? Но ако беше така, защо бяха нужни такива усилия да се докаже, че никога не е била там? Защо да се почиства каютата, да се бърше кръвта, да се унищожава спиралата и умишлено да се дискредитира всичко, което твърдях за онази нощ? Не. Тя не беше искала да я видят. Нещо се бе случило в тази каюта и каквото и да бе то, не е трябвало да го виждам.
Лежах и се опитвах да накарам изтощения си мозък да работи, но колкото повече се мъчех да сглобя късчетата информация, толкова повече ми се струваше, че мозайката има твърде много парчета, за да се поберат в рамката.
Опитах се да премисля възможностите, които биха могли да се съчетаят с писъка, кръвта и прикриването им. Сбиване? Удар по носа, вик на болка, пръски кръв, когато човекът се затичва към верандата, за да капе кръвта в морето, и оставя това петно върху стъклото… без смърт. А ако момичето е било някакъв пътник без билет, това можеше да обясни защо я бяха прикрили — преместват я на друго място, почистват кръвта.
Но други части от картината не съвпадаха. Ако сбиването е било непреднамерено и неподготвено, как бяха изчистили каютата толкова бързо? Бях видяла там момичето по-рано през деня, в стаята зад нея бяха натрупани дрехи и вещи. Ако сбиването не беше планирано, нямаше как да разтребят и да почистят този апартамент в рамките на няколкото минути, докато позвъних на Нилсон.
Не, всичко, което се беше случило там, беше планирано. Бяха го опразнили преди това, бяха го изчистили грижливо. И започвах да подозирам, че каюта 10 не беше останала празна случайно. Не, една каюта бе оставена празна нарочно и това е трябвало да бъде 10. „Палмгрен“ беше последната каюта на кораба, след нея нямаше други каюти, от които би могло да се види нещо да отплува назад, да изчезва в пенестата следа на кораба.
Някой беше умрял. Бях сигурна в това. Просто не беше това момиче. Но тогава кой?
Надигнах се и се обърнах в тъмнината, заслушана за някакъв звук, освен бученето на двигателя, опитваща се да отговоря на въпросите, които ме раздираха отвътре. Главата ми сякаш се изпълваше с гъста мъгла, но продължавах да се връщам към този въпрос. Кой? Кой беше мъртъв?
24
Следващия път се събудих от същото метално щракване, което бях чула и преди; лампите проблеснаха. Забръмчаха за миг, звукът от загряването на нискоенергийните крушки се чу през бученето на двигателя и се смеси с пищенето в ушите ми. Подскочих с разтуптяно сърце и ритнах нещо на пода до леглото, докато се оглеждах диво наоколо.