Бях пропуснала шанса си.
По дяволите, отново бях пропуснала шанса си.
Трябваше да разбера какво става тук, какво възнамеряваха да правят с мен, защо ме държаха затворена. От колко време бях тук? Денем ли беше вече? Или просто бе настъпил часът, удобен за момичето — или който и да беше моят похитител — да включи отново електричеството?
Опитах се да пресметна. Бяха ме зашеметили в ранните часове на вторник сутринта. Сега беше поне сряда сутринта, а може би и по-късно. Имах чувството, че съм била тук повече от двайсет и четири часа — много по-дълго.
Отидох в банята, за да наплискам с вода лицето си. Докато се бършех, ме връхлетя пристъп на световъртеж, главата ми се завъртя и цялата стая се отмести и разклати. Внезапно ми се стори, че пропадам, хванах се за рамката на вратата и затворих очи с усещането, че потъвам много дълбоко и много бързо в черна вода.
Най-накрая усещането отстъпи и успях да се върна на койката, където седнах и отпуснах глава между коленете, треперейки ту от жега, ту от студ. Корабът ли се бе разтърсил? Тук, толкова дълбоко под палубата, беше трудно да се разбере кое се дължи на световъртежа и кое на вълнението. Движението на кораба се възприемаше коренно различно — не толкова като ритмично издигане и пропадане, а като бавно плъзгане, което в съпровод с постоянното бучене на двигателя, пораждаше странно, хипнотично усещане.
До леглото имаше поднос с датски сладкиши и купа с мюсли. Сигурно бях ритнала него, когато се събудих и скочих. Вдигнах го и се насилих да хапна една супена лъжица. Не бях гладна, но от понеделник вечерта не бях яла нищо друго, освен няколко кюфтета. Ако исках да се махна оттук, трябваше да се бия, а за да се бия, трябваше да ям.
Онова, което действително исках обаче, не беше храна. Бяха моите хапчета. Исках ги с неудържимия физически копнеж, който си спомнях от последния път, когато се бях опитала да ги спра. Но този път разбирах, че нещата няма да се подобрят без тях, както си повтарях миналия път. Щяха да се влошат.
Ако си тук, за да се увериш — каза неприятното гласче в главата ми. Мюслите заседнаха в гърлото ми и изведнъж вече не можех да преглъщам.
Копнеех момичето от каютата да се върне. В мозъка ми проблесна ярка, жива картина — сграбчвам косата й така, както тя бе сграбчила моята, разбивам скулата й в острия метален ръб на койката и наблюдавам рукналата кръв, миришеща остро и сурово в тясната, лишена от въздух каюта. Спомних си отново кръвта на верандата, как беше размазана по стъклото, и си пожелах с могъщ, порочен копнеж, да беше нейната.
Мразя те, помислих си. Преглътнах, въпреки болката в гърлото, изтласках надолу дращещите полусдъвкани мюсли. Загребах още една лъжица и я поднесох с треперещи пръсти към устата си. Много те мразя. Надявам се да се удавиш. Мюслите ми се сториха като цимент, задавяха ме, когато се опитвах да ги преглътна, но ги гълтах отново и отново, докато купата се изпразни до средата.
Не знаех дали ще мога да го направя, но трябваше да опитам.
Взех тънката тавичка от меламин и я ударих в металния ръб на койката. Отскочи назад и едва я избегнах. Получих внезапна, ясна ретроспекция от обира — вратата, летяща към скулата ми — и се наложи да затворя очи за миг и да се хвана за койката.
Не опитах отново. Вместо това опрях подноса върху металния ръб, поставих коляното си на близката страна, а ръцете си — в далечния край, и натиснах с цялата си тежест. Отначало с подноса не се случи нищо, затова натиснах по-силно. Тогава се счупи наполовина с шум като от изстрел, а аз се проснах на койката. Но бях получила онова, което желаех — две парчета пластмаса, които не бяха остри, като бръснач, но ръбът на всяко от тях беше достатъчен, за да причини някакви щети.
Претеглих в ръката си всяко от парчетата, за да преценя как е най-удобно да ги държа, а после хванах онова, което ми се струваше по-страшно оръжие, отидох при вратата и се притаих до стената край рамката.
И зачаках.
Този ден сякаш продължи с часове. Веднъж или два пъти почувствах как очите ми се затварят, а тялото ми се опитва да се изключи след изтощителния прилив на адреналин и страх, но се насилвах да ги отворя отново. Остани тук, Ло! Започнах да броя. Този път не от паника, а за да остана будна. Едно. Две. Три. Четири. Когато стигнах до хиляда, направих промяна и започнах да броя на френски. Un. Deux. Trois… после по двойки. Играех игри на ум — на фъз-бъз, онази детска игра, в която казваш „фъз“ вместо всяко пет, или кратно на пет, и „бъз“ за всяко седем. Едно. Две. Три, Четири. Фъз. (Ръцете ми трепереха.) Шест. Бъз. Осем. Девет. Десет — не, чакай, това би трябвало да е „фъз“.