Нетърпеливо разтърсих глава, разтрих ръце и започнах отново. Едно. Две…
И тогава го чух — шум в коридора. Затръшваща се врата. Задържах дъха си.
Някой се приближаваше. Сърцето ми запрепуска. Стомахът ми се сви.
Ключ в ключалката…
После вратата се открехна предпазливо, а аз нападнах.
Беше тя.
Видя ме да се хвърлям към пролуката и се опита да затвори, но бях прекалено бърза за нея. Вмъкнах ръката си в процепа, и вратата блъсна предмишницата ми — силно. Извиках от болка, но вратата отскочи и успях да се промъкна наполовина в празното пространство и да забия назъбения край на счупения поднос в ръката й. Но вместо да отстъпи назад, както очаквах, тя се втурна напред в стаята и ме изблъска към пластмасовата стена, а подносът се вряза болезнено в ръката ми. Изправих се, със стичаща се кръв по горната страна на дланта ми, но тя беше побърза. Хвърли се към вратата, заключи я, а след това застана с гръб към нея, стиснала ключа в юмрука си.
— Пусни ме. — Прозвуча като стон на животно, не съвсем човешки.
Тя поклати глава. Гърбът й опираше на вратата, по лицето й имаше кръв, моята кръв. Беше уплашена, но също така някак развълнувана, виждах го в очите й. Козовете бяха у нея и тя го знаеше.
— Ще те убия — казах аз.
Наистина го мислех. Вдигнах подноса, обагрен от собствената ми кръв.
— Ще ти прережа гърлото!
— Не можеш да ме убиеш — отвърна тя. Гласът й беше точно какъвто го помнех, с някаква пренебрежителна предизвикателност, прозираща зад думите. — Виж се, едва стоиш на крака, нещастна кучко.
— Защо? — Въпросът ми прозвуча като хленчене на малко дете. — Защо го правиш?
— Защото ни прекара — изсъска тя, внезапно ядосана. — Не искаше да престанеш да ровиш, нали? Няма значение колко пъти се опитвах да те предупредя. Ако просто си беше държала устата затворена за това, което видя в проклетата каюта…
— Какво видях? — попитах, но тя поклати глава и сви устни.
— Господи, сигурно си мислиш, че съм по-глупава, отколкото изглеждам. Наистина ли искаш да умреш?
Поклатих глава.
— Добре. Какво искаш тогава?
— Искам да се махна оттук — казах.
Седнах рязко на койката, не бях сигурна дали краката ще ме държат още дълго.
Тя разтърси глава, този път яростно, и отново видях проблясъка на страх в очите й.
— Той никога няма да ми позволи.
Той? Настръхнах от думата, първото конкретно доказателство, че някой горе й помагаше. Кой беше той? Но не посмях да попитам, не още. Най-напред ми трябваше нещо по-важно.
— Тогава хапчетата ми. Нека да си взема хапчетата.
Тя ме погледна преценяващо.
— Онези, които бяха до мивката? Може би ще мога да го направя. Защо ги искаш?
— Те са антидепресанти — казах горчиво. — Те са… не бива да ги спирам изведнъж.
— О… — На лицето й се изписа внезапно разбиране. — Ето защо изглеждаш толкова зле. Не бях се досетила. Мислех, че съм те ударила прекалено силно по главата. Окей. Мога да го направя. Но трябва да ми обещаеш нещо в замяна.
— Какво?
— Да не се опитваш повече да ме нападаш. Те са за добро поведение, ясно?
— Ясно.
Тя се изправи, вдигна чинията и купата и протегна ръка за парчетата от подноса. За момент се поколебах, а после й ги подадох.
— Сега ще отключа вратата — каза тя, — но не прави нищо глупаво. След тази има и друга врата, отваря се с код. Няма да стигнеш много далеч. Така че без глупости, нали?
— Добре — отвърнах неохотно.
След като тя си отиде, седнах на пейката, загледана в пространството, и се замислих за казаното от нея.
Той.
Тя имаше съучастник на борда. И тази дума означаваше, че мога да изключа Тина, Хлое, Ане и две трети от персонала.
Кой беше той? Прехвърлих ги мислено.
Нилсон.
Балмър.
Коул.
Бен.
Арчър.
В колонката на по-малко вероятните поставих Оуен Уайт, Александър, екипажа и стюардите.
Прехвърлях възможностите, но единственият фактор, до който стигах отново и отново, беше спа центърът и съобщението ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ. Имаше само един мъж, който беше слизал там долу — един мъж, който беше имал възможност да остави този надпис: Бен.
Трябваше да престана да се фокусирам върху мотивите. Защо беше неразрешим въпрос, просто нямах достатъчно информация, за да му отговоря.
Пробвах с как. Много малко хора на борда имаха възможност да напишат това послание. Действащият вход за спа центъра беше само един, а Бен беше единственият мъж, за когото бях сигурна, че го е използвал.