Но лъскавите черни вежди и трептящата маса тъмна коса променяха всичко това до неузнаваемост. С тях тя ставаше млада, здрава, жива.
Осъзнах, че когато бях разговаряла с Ане Балмър преди, бях толкова хипнотизирана от белезите на болестта й, че така и не бях видяла жената отвъд тях. Всъщност бях се опитала да не гледам. Бях видяла само характерните торбести дрехи, липсващите вежди, смущаващо опънатата кожа под деликатните шалове…
Косата трябва да беше перука — нямах никакви съмнения за това. Под тънките копринени шалове нямаше място за гъста, тъмна коса.
Но беше ли болна? Добре ли беше? Умираше ли? Преструваше ли се? Нищо не разбирах. Спомних си какво ми бе казал Бен — четири години на химиотерапия и радиотерапия. Възможно ли беше човек да имитира това, дори и с частни лекари, на които плаща, и с начин на живот, който позволява да прескачаш от една здравна система в друга на всеки няколко месеца? Може би…
Това поне обясняваше едно нещо — как се бе качила на борда и какво се бе случило с нея след онзи плясък през нощта. Просто беше свалила перуката, беше сложила шарфа си и възобновила живота си като Ане Балмър. Това също така обясняваше как получаваше достъп до всяка част от кораба — от картите ключ и зоните за персонала до това тайно заключено помещение в утробата на кораба. Когато съпругът ти е собственик, нищо не е недостижимо.
Но онова, което ме озадачаваше най-много, беше защо? Защо да слагаш перука и тениска на „Пинк Флойд“ и да прекарваш следобеда в празната каюта? Какво правеше тя там? И ако беше толкова тайно, защо ми беше отворила вратата?
Когато последният въпрос пробяга през главата ми, внезапно отново видях себе си тогава, как потропах на вратата — едно, две, три, пауза и още един удар — и как вратата се бе отворила, сякаш някой бе очаквал това последно почукване. Беше особено почукване, характерно. Каквото можете да използвате, ако сте си уговорили код. Възможно ли беше, съвсем случайно, да съм налучкала уговорения сигнал за жената в каютата — Ане Балмър — да отвори вратата?
Ако бях почукала два пъти като нормален човек или дори веднъж… никога не бих разбрала, че е там и никога не бих попаднала в това положение. Нямаше да се налага да стоя заключена, да бъда принуждавана да мълча…
Принудена да мълча. Беше неприятна мисъл, а изразът заседна в главата ми, отеквайки там като ехо.
Трябваше да бъда принудена да мълча. Но да мълча колко време? Да остана заключена тук… докога? Докато премине някакъв краен срок?
Или да бъда принудена да мълча… завинаги?
Вечерята беше бяла риба в някакъв сметанов сос и варени картофи. Беше студена, замръзнала по краищата, но бях гладна. Преди да почна да ям, погледнах хапчето в ръката си, замислена какво да направя. Беше половината от нормалната ми доза. Можех да взема цялото хапче сега, а можех да го разделя и да започна да трупам резерв За случай… за случай на какво? Едва ли бих успяла да избягам, а ако Ане решеше да спре да ми отпуска хапчета, щях да го свърша много преди да ме съжали.
В края на краищата го глътнах цялото, след като прецених, че усещам дефицит, който трябва да наваксам. Бих могла да започна да ги деля наполовина от утре, ако ми се стори важно. Почувствах се по-добре почти веднага, макар да разбирах, логично, че не можеше да е от хапчетата. Те не се абсорбираха толкова бързо и отнемаше известно време, докато подействат. Каквото и облекчение да изпитвах, то се дължеше изцяло на плацебо ефекта. На този етап обаче не ми пукаше. Щях да се задоволя с това, което можех да получа.
После зачоплих изстиналата вечеря. Докато седях на койката и дъвчех бавно студения лепкав картоф, за да го направя по-малко безвкусен, се опитах да пренаредя парчетата от пъзела, който бях сглобила с толкова усилия в главата си.
Вече знаех какво означаваше онова насмешливо изсумтяване.
Горкият Бен. Връхлетя ме пристъп на вина, че бях го обвинила толкова прибързано, последван от още един пристъп, този път на гняв. Бях се вторачила в случайното споменаване на Ане за мъж съучастник и въобще не ми беше хрумнало, че самата Ане би могла да слезе бързо по стълбите в спа центъра, докато лакът й уж съхнеше, и да напише онези думи. Глупава, глупава Ло.
Но и глупав Бен. Ако не беше омаловажавал чувствата ми толкова години и ако не беше прибързал да изпее всичко на Нилсон, вместо да подкрепи моята история, може би и аз нямаше да прибързам със заключенията.
Вече знаех кой беше „той“. Трябва да беше Ричард Балмър. Той притежаваше кораба. А и от всички мъже на кораба не можех да си представя друг, който да планира и извърши убийство. Със сигурност не и дебелия, предвзет Александър или грубоватия като мечок Нилсон.