Само че в действителност нямаше убийство. Защо трябваше непрекъснато да си напомням този факт? Защо беше толкова трудно да го схвана? Защото си тук — помислих си. Защото каквото и да си видяла — каквото и да се е случило в тази каюта, е било достатъчно важно, за да те заключат тук и да ти попречат да отидеш в полицията в Тронхайм. Какво се беше случило? Трябва да беше нещо с толкова висок залог, че просто не можеха, да си позволят да ме оставят да говоря за това. Дали не беше контрабанда? Дали не бяха хвърлили зад борда нещо на някой съучастник?
Ти ще си следващата, тъпа кучко — каза гласът в главата ми и видението как потъвам в дълбоки води прониза като мълния черепа ми.
Потръпнах и стиснах зъби, като се насилих да погълна още една лепкава хапка картоф. Корабът пропадна и стомахът ми се сгърчи в пристъп на гадене.
Какво щеше да стане с мен? Имаше само две възможности. Може би щяха да ме пуснат в някакъв момент. Или да ме убият. Но първото вече не ми изглеждаше много вероятно. Знаех толкова много. Знаех за Ане. Знаех, че не е толкова зле, колкото се преструваше. Не можеха да ми позволят да изляза и да разкажа историята си — история за отвличане, лишаване от свобода и физическо насилие. Но дали някой щеше да ми повярва?
Докоснах спечената кръв на бузата си, там, където се бях блъснала в рамката на вратата. Внезапно се почувствах мръсна — некъпана, потна и смърдяща на кръв. Ане — ако се съдеше по предишните й идвания — нямаше да се върне няколко часа.
Нямаше какво особено да направя, за да подобря участта си, затворена в този двуметров ковчег. Но поне можех да се измия.
Душът не беше като онзи в моя апартамент горе. Дори отворен докрай, пускаше само възтопла струйка, но стоях под него толкова дълго, че пръстите ми се набръчкаха като гъба. Съсирената кръв по ръката ми се разми във водата, затворих очи и оставих топлината да проникне в мен, да отпусне мускулите ми.
Когато излязох, се чувствах по-добре, възвърнала своето аз, отмила страха и насилието, белязали последните няколко дни. Докато си обличах отново дрехите, осъзна колко бях изпаднала. Те миришеха — да не кажа нещо по силно — и бяха оцапани с кръв и пот.
Лежах на койката, затворила очи, заслушана в равномерния шум на двигателя, и се питах къде ли бяхме. Беше сряда вечерта — или може би дори четвъртък сутринта. Доколкото можех да си спомня, оставаха ни само малко повече от двайсет и четири часа от това пътуване. А после какво? Когато корабът влезеше в Берген в петък сутринта, останалите пътници щяха да напуснат, а с тях щеше да си отиде и последната надежда някой да разбере какво се бе случило.
За двайсет и четири часа вероятно бях в безопасност. А после… О, господи. Не можех да мисля за това.
Притиснах очите си с ръце и се заслушах в бученето на кръвта в главата си. Какво трябваше да направя? Какво можех да направя?
Ако Ане казваше истината, нямаше да постигна нищо, като я нараня. След тази имаше друга заключена врата и най-вероятно друг код на изхода. За миг се зачудих: ако успея да се измъкна в коридора, можех ли да намеря и да разбия пожарната аларма, преди тя да ме настигне? Но ми се стори прекалено нереалистичен план. Със силата и бързината, които тя бе демонстрирала, едва ли щях да стигна далеч.
Не. Най-добрият ми шанс беше да привлека Ане на моя страна.
Но как? Какво всъщност знаех за нея?
Опитах се да го обмисля: фантастично богата, расла самотна, прехвърляна от пансион в пансион из Европа. Не беше чудно, че ми бе отнело толкова време, за да направя връзката. Слабата като вейка жена с тъжни очи, с нейните сиви копринени одеяния и дизайнерски шарфове за глава — да, видът й по някакъв начин съвпадаше с онова, което ми бяха разказвали. Но не можех да свържа нито дума от казаното от Бен с момичето в тениска на „Пинк Флойд“, с подигравателни тъмни очи и евтин туш за мигли. Сякаш имаше две Ане. Един и същ ръст, еднакво тегло, но сходството приключваше дотук.
И тогава… нещо прещрака. Две Ане.
Две жени.
Сивата копринена роба, която отиваше на очите й…
Отворих очи, спуснах крака от койката и простенах, прозряла собствената си глупост. Разбира се — разбира се. Ако не бях полумъртва от страх, ако не беше паниката и болката в главата, щях да го видя. Как можах да не помисля за това?
Разбира се, имаше две Ане.
Ане Балмър беше мъртва — от нощта, когато напуснахме Англия.
Момичето в тениска на „Пинк Флойд“ беше съвсем живо и оттогава се представяше за нея.