Не. Трябваше да взема нещата в свои ръце.
Когато утрото настъпи, не бях спала, но вече знаех какво трябва да направя, и когато се почука, бях готова.
— Влез — казах аз.
Вратата се открехна и момичето внимателно подаде главата си. Видя ме да седя спокойно на койката, измита и чиста, с книгата в скута.
— Здрасти — казах.
Тя сложи подноса с храна на пода. Този път беше облечена като Ане — носеше шарф, веждите й не бяха изписани — но не се движеше като Ане. Движеше се като момичето, което бях виждала преди, пусна подноса нетърпеливо и се изправи без следа от вглъбеността и грацията, които демонстрираше, когато се представяше за жената на Ричард.
— Здравей — каза тя. Гласът й също бе различен — кристалните гласни глъхнеха и се провлачваха. — Свърши ли я? — Кимна към книгата.
— Да, можеш ли да я замениш с друга?
— Да, предполагам. Какво искаш?
— Няма значение. Каквото и да е. По твой избор.
— Добре.
Тя протегна ръка за „Стъкленият похлупак“, а аз й подадох книгата. След това се напрегнах за следващото, което трябваше да направя.
— Съжалявам — казах неловко. — За подноса.
Тя се усмихна на думите ми, с проблясък на равни бели зъби, с палава искрица в тъмните очи.
— Всичко е наред. Не те обвинявам, аз щях да направя същото. Но този път получаваш каучуков. Човек се лъже само веднъж.
Погледнах надолу към закуската, лежаща на пода. Крехката тавичка от меламин беше заменена с поднос от плътна, грапава материя, като онези, с които сервират напитки в баровете.
— Не мога да се оплача, предполагам. — Принудих се да се усмихна. — Заслужих си го.
— Хапчето ти е на чинийката. Не забравяй — добро поведение, нали?
Кимнах и тя се обърна да си тръгне. Преглътнах. Трябваше да я спра, да кажа нещо. Каквото и да е, само и само да не прекарам още един ден и нощ тук сама.
— Как се казваш? — попитах отчаяно.
Тя се обърна, на лицето й се изписа подозрение.
— Какво?
— Знам, че не си Ане. Спомних си очите. Първата нощ Ане имаше сиви очи. Твоите не са. С изключение на това, си много убедителна. Ти наистина си добра актриса, знаеш ли?
Лицето й пребледня и за миг реших, че ще хукне от стаята и ще ме остави тук за още дванайсет часа. Чувствах се като рибар, хванал огромна риба на тънка корда, с изопнати от усилието мускули, опитващ се да не дръпне рязко и да не издаде напрежението си.
— Ако съм сгрешила… — подех предпазливо.
— Млъквай — каза тя, разярена като лъвица. Лицето й беше напълно преобразено, подивяло от гняв, тъмните й очи бяха пълни с укор и недоверие.
— Съжалявам — казах смирено. — Аз не… виж, има ли значение? Няма да ходя никъде. На кого бих казала?
— По дяволите — каза горчиво тя. — Ти си копаеш гроба, не схващаш ли?
Кимнах. Но го знаех вече от няколко дни. Каквото и да се опитваше момичето да си внуши — каквото и да се опитвах аз да си внуша, — имаше само един начин да напусна тази стая!
— Не мисля, че Ричард ще ме остави да си тръгна — казах. — Знаеш го, нали? Така че с име или без име, няма особено значение.
Лицето й под скъпия шарф беше бяло. Когато заговори в гласа й прозвуча горчивина:
— Ти прецака всичко. Защо трябваше да си навираш носа?
— Опитвах се да помогна! — възкликнах аз.
Нямах намерение думите ми да прозвучат така, както се получи, но в малката стая отекнаха оглушително. Преглътнах и заговорих по-тихо.
— Опитвах се да помогна на теб, не разбра ли?
— Защо? — попита тя. Беше наполовина въпрос, наполовина вопъл. — Защо? Ти едва ме познаваше, защо ти трябваше да продължаваш да ровиш?
— Защото знам какво е. Преживяла съм същото като теб. Знам — знам какво е да се събуждаш през нощта, страхувайки се за живота си.
— Но това не съм аз — изръмжа тя.
Закрачи из малката каюта. Отблизо видях, че веждите й започваха да прорастват леко.
— Никога не съм била аз.
— Но ще бъдеш — казах втренчена в нея, за да не може да погледне настрани. Не можех да й спестя знанието за онова, което правеше. — Когато Ричард се добере до парите на Ане — какъв мислиш, че ще бъде следващият му ход? Да си осигури безопасност.
— Млъкни! Нямаш представа за какво говориш. Той е добър човек. Той е влюбен в мен.
Изправих се, за да съм на едно равнище с нея. Очите ни бяха вперени една в друга, лицата ни бяха само на сантиметри в малкото пространство.
— Това са глупости и ти го знаеш — казах.
Ръцете ми трепереха. Ако сбърках, тя можеше да заключи вратата и никога да не се върне, но трябваше да я изправя лице в лице с реалността на ситуацията — както заради мен, така и заради нея. Ако сега си тръгнеше, най-вероятно и двете щяхме да умрем.