— Ако беше влюбен в теб, нямаше да те бие и да те накара да се обличаш като мъртвата му съпруга. За какво мислиш е тази комбинация? За да бъде с теб? Не е заради теб. Ако беше така, щеше да получи развод и да тръгне с теб към залеза — но тя щеше да си запази парите. Тя беше наследница на династия милиардери. Такива хора не рискуват брак без предбрачно споразумение.
— Млъкни! — Тя запуши ушите си с ръце и разтърси глава. — Не знам за какво говориш. Никой от нас не е искал да бъде в тази ситуация.
— Наистина ли? Съвпадение ли ти се струва, че се е влюбил в момиче, което има стряскаща прилика с Лис? Той е планирал всичко от самото начало. Ти си просто средство за целта му.
— Не знаеш нищо за това — изръмжа момичето.
Извърна се, отиде до мястото, където щеше да бъде прозорецът, ако го имаше, и се върна обратно. В изражението й нямаше нищо от уморената ведрост на Ане — беше нескрит страх и ярост.
— Всички пари, без контролиращата съпруга — мисля, че този морков се е залюлял пред носа му с болестта на Ане и внезапно е открил, че идеята му харесва: бъдеще без Ане, но с парите. И когато лекарите са й съобщили, че опасността е отминала, той не е искал да се откаже, нали? Тогава те е видял и планът е започнал да добива форма. Къде те срещна — в някой бар? Не, почакай! — Спомних си снимката във фотоапарата на Коул. — Било е в неговия клуб, нали?
— Ти не знаеш нищо! — извика момичето. — Нищичко!
И преди да успея да кажа нещо друго, тя се завъртя на пети, отключи вратата с трепереща ръка и изхвърча от стаята, все още стиснала „Стъкленият похлупак“ под мишница. Вратата се затръшна зад нея и чух как ключът й се тресеше в ключалката. После прозвуча друг трясък, по-далече, и настъпи тишина.
Седнах отново на койката. Бях ли я накарала да се усъмни в Ричард достатъчно, за да се довери на мен? Или точно сега отиваше на горната палуба, за да му разкаже целия ни разговор? Имаше само един начин да разбера и той беше да чакам.
Но тъй като часовете се нижеха, а тя не се връщаше, започнах да се чудя колко дълго щеше да бъде очакването.
А когато тя не се появи отново с вечеря и гладът застърга стомаха ми, започнах да подозирам, че съм направила ужасна грешка.
28
Лежах дълго, загледана в горната койка, прехвърлях разговора в главата си и се опитвах да разбера дали току-що не бях направила най-голямата грешка в живота си.
Бях заложила на това да установя някаква връзка с момичето, като я принудя да осъзнае какво всъщност върши — но започваше да ми се струва, че не бях успяла.
Часовете се нижеха, но никой не идваше. Гладът все повече отвличаше вниманието ми. Искаше ми се да не бях й връщала книгата; в каютата нямаше нищо, което да задържи вниманието ми. Замислих се за затворниците в единични килии — как се побъркваха бавно, чуваха гласове, молеха да ги освободят.
Момичето поне ме беше оставило на светло, макар да не бях сигурна, че е акт на милосърдие — беше толкова ядосана, когато напусна стаята, че вероятно би го изключила само за да ме накаже. По-вероятно бе забравила. Но този дребен факт — че можех да избирам нещо в обстановката, дори толкова незначително — ми помагаше.
Отново взех душ и облизах от чинията засъхналия мармалад от кроасана. Легнах на леглото, затворих очи и се опитах да си припомня разни неща: разположението на къщата, в която бях израснала. Сюжета на „Малки жени“. Цвета на очите на Джуда…
Но не. Отхвърлих го. Не биваше да мисля за Джуда. Не и тук. Това щеше да ме пречупи.
Накрая — по-скоро като начин да си докажа, че владея ситуацията, отколкото защото наистина мислех, че ще помогне — угасих осветлението и останах да лежа втренчена в тъмнината, опитвайки се да заспя.
Не бях сигурна дали съм спала. Предположих, че съм задрямала. Бяха минали часове или поне така ми се струваше. Не беше дошъл никой, но в някакъв момент сред дългия мрак се събудих внезапно и се надигнах с трескав пулс, опитвайки се да разбера какво се бе променило. Шум?! Нечие присъствие в тъмнината?
Слязох от леглото с разтуптяно сърце и тръгнах опипом към вратата, но когато включих лампата, нямаше нищо различно. Каютата беше празна. Малката баня беше пуста, както винаги. Задържах дъха си, заслушах се, но не се чуваха стъпки в коридора, нито гласове или движения. Нито звук не нарушаваше тишината.
И тогава разбрах. Тишината. Ето какво ме бе събудило. Двигателят беше спрял.