Опитах се да преброя дните на пръсти и макар да не бях сигурна, бе твърде вероятно вече да е петък, 25-и. А това означаваше, че корабът беше пристигнал в последното си пристанище, Берген, където трябваше да слезем и да хванем самолет обратно за Лондон. Пътниците щяха да напуснат кораба.
И тогава щях да остана сама.
Тази мисъл сякаш инжектира паника във вените ми. Те бяха толкова близо — и най-вероятно спяха, само на няколко стъпки над главата ми — и въпреки това не можех да направя нищо, нищичко, за да ме чуят. И скоро щяха да приготвят куфарите си и да си тръгнат, а аз щях да остана сама в кораба ковчег.
Не можех да понеса тази мисъл. Инстинктивно грабнах купата от вчерашната закуска и заудрях по тавана с всички сили.
— Помощ! — изкрещях. — Чува ли ме някой? Аз съм в капан, моля, помогнете!
Спрях задъхана, заслушах се, надявайки се отчаяно, че след като звукът на двигателя вече не заглушава виковете ми, някой може да ме чуе.
Нямаше тропане в отговор, никакъв приглушен вик не достигаше до мен през етажите. Но чух нещо. Метално стържене, сякаш нещо дращеше външната страна на корпуса.
Беше ли чул някой? Задържах дъха си, опитвайки се да укротя сърцето си, което биеше толкова силно, че заплашваше да заглуши слабите звуци, идващи от външната страна на кораба. Идваше ли някой?
Стърженето започна отново… Почувствах как корабът се разтърсва и изведнъж осъзнах какво става. Трапът се спускаше. Пътниците слизаха.
— Помогнете ми! — изкрещях и заудрях отново, но едва сега забелязах, че пластмасовият таван заглушаваше и поглъщаше звука.
— Помогнете ми! Аз съм, Ло. Тук съм. Аз съм на кораба!
Нямаше отговор, само дъхът свиреше в гърлото ми, кръвта шумеше в ушите ми.
— Има ли някой? Моля ви! Моля ви, помогнете!
Поставих длани на стената и усетих как трополенето по коридора се предава през корпуса и стига до ръцете ми. Преминаващите товарни колички… багажи… и отдалечаващи се стъпки.
Усещах всичко това. Но не можех да го чуя. Бях дълбоко под водата, а те бяха горе, където всяка лека вибрация, която можех да предизвикам с пластмасовата си купа, щеше да се удави в шума на вятъра, крясъците на чайките и гласовете на пътниците.
Оставих купата да падне от ръцете ми на пода, където заподскача и се търкулна по тънкия мокет, а после се хвърлих на леглото и се свих там, обхванала с ръце главата си, притисната към коленете, и заплаках с едри, задавящи ме сълзи на страх и отчаяние.
И преди се бях страхувала. Почти се бях побъркала от уплаха. Но никога не бях се отчайвала, а сега изпитвах отчаяние.
Докато се свивах на тънкия, хлътнал матрак и ридаех на коленете си, през главата ми минаваха картини: Джуда чете вестника, майка ми решава кръстословица, прехапала върха на езика си, баща ми коси тревата в неделя и си тананика тихичко. Бих дала всичко, за да видя някого от тях в тази стая, само за миг, само да им кажа, че съм жива и ги обичам.
Но можех да мисля само как очакваха завръщането ми. И за отчаянието им, когато не пристигна. И накрая за присъдата на безкрайното очакване, очакване без надежда на някого, който никога няма да дойде.
От: Джуда Люис
До: Джуда Люис; Памела Крю; Алън Блеклок
Скрито копие: (38 получатели)
Изпратено: вторник, 29 септември
Тема: Ло — нови сведения
Скъпи мои,
Много съжалявам, че съобщавам тази новина в имейл, но съм сигурен, ще разберете, че последните няколко дни бяха много тежки и ни беше трудно да отговорим на загрижеността и запитванията на всички.
Досега всъщност нямахме нищо конкретно, което да споделим, и това доведе до много болезнени спекулации в социалните медии. Сега обаче получихме някои новини.
За нещастие, те не са такива, каквито се надявахме, и родителите на Ло, Пам и Алън, ме помолиха да изпратя тези нови сведения на нейните близки приятели и роднини от тяхно, както и от мое име, тъй като някои подробности, изглежда, вече са изтекли в пресата, а не искаме никой да научава това от интернет.
Няма лесен начин да го кажа — рано тази сутрин от Скотланд Ярд ме помолиха да идентифицирам някои снимки, получени от норвежкия полицейски екип, който се занимава със случая. Това бяха снимки на дрехи, а облеклото беше на Ло. Веднага ги разпознах. Ботите, по-специално, са ретро, много отличителни, и несъмнено са нейните.
Ние очевидно сме съсипани от това откритие, но продължаваме да чакаме какво ще може да ни каже полицията — това е всичко, което знаем в момента, тъй като тялото все още е в Норвегия. Междувременно, бихме искали да ви помолим да бъдете дискретни при разговори с медиите. Ако имате нещо да добавите към разследването, мога да ви дам имената на служителите от Скотланд Ярд, които се занимават със случая от страна на Обединеното кралство. Също така имаме служител за връзка със семейството, който ни помага да се справяме със запитванията на медиите, но някои от историите, които се разпространяват, са дразнещи и неверни, и бихме искали да ви помолим за съдействие при запазването на известна поверителност относно личния живот на Ло.