Ние сме просто опустошени от този обрат на събитията и се опитваме да разберем какво означава всичко това, така че моля, потърпете с нас и знайте, че ще ви осведомим възможно най-скоро.
Джуда
Седма част
29
Тя не дойде.
Момичето не дойде.
Часовете отминаваха, сливаха се един с друг, а аз знаех, че някъде от другата страна на металния ковчег хора говореха и се смееха, ядяха и пиеха, докато аз лежах тук, неспособна да правя нищо, освен да дишам и да броя секундите, минута след минута, час след час. Някъде навън слънцето изгряваше и залязваше, вълните се надигаха и люлееха корпуса и животът продължаваше, докато аз тънех в тъмнина.
Помислих отново за тялото на Ане, плаващо в дълбините на морето, и си казах с горчивина, че е имала късмет — поне беше станало бързо. Един миг на подозрение, един удар по главата — и това беше всичко. Започвах да се страхувам, че за мен няма да има такава милост.
Лежах на леглото, притиснала колене към гърдите си и се опитвах да не мисля за глада, за болките, които раздираха стомаха ми. Последното ми хранене беше закуската в четвъртък, а мислех, че е най-малко петък късно вечерта. Имах остро главоболие и стомашни спазми, а когато станах, за да използвам тоалетната, се почувствах слаба и ми се зави свят.
Гадното гласче в главата ми шепнеше дразнещо: Как ти се струва гладната смърт? Мислиш ли, че е добър начин да си отидеш в мир?
Затворих очи. Едно. Две. Три. Вдишай.
Отнема много време. Щеше да е по-бързо, ако ти се удадеше да не пиеш…
В съзнанието ми се появи образ — аз, слаба, бледа, студена, свита под протритото оранжево одеяло.
— Избирам да не мисля за тези образи — промърморих на себе си. — Избирам да мисля за… — замълчах.
За какво? За какво? В никой от уроците на Бари не се споменаваше какви щастливи картини да избереш, когато си държан като затворник от убиец. Трябваше ли да мисля за майка си? За Джуда? За всичко, което обичах, което ми беше скъпо и щях да загубя?
— Вмъкни щастлив образ тук, малка глупачке — прошепнах, но мястото, на което го вмъквах, вероятно не беше онова, което Бари беше имал предвид.
И тогава чух звук в коридора.
Изправих се рязко и кръвта се отля от главата ми, така че едва не паднах, само успях в последния момент да седна на койката, преди краката ми да се подгънат.
Тя ли беше? Или Балмър? По дяволите!
Осъзнах, че дишам прекалено бързо, усещах как сърцето ми се разтуптява и мускулите ми изтръпват, полезрението ми започва да се разпада на малки късчета в черно и червено…
А после всичко стана черно.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите…
Едни и същи думи, отново и отново, прошепвани панически, плачливо и монотонно някъде наблизо.
— О, господи, просто се събуди, става ли?
— Ммм… — успях да произнеса.
Момичето издаде някаква сълзлива въздишка.
— По дяволите. Добре ли си? Толкова ме изплаши!
Отворих очи и видях разтревоженото й лице, надвесено над моето. Замириса ми на храна и стомахът ми изстена болезнено.
— Съжалявам — каза тя бързо, докато ми помагаше да седна на ръба на стоманената койка и подлагаше възглавницата зад гърба ми.
Надушвах мирис на алкохол в дъха й — на шнапс или водка.
— Не исках да те оставям толкова дълго, просто…
— …ден е? — изграчих.
— Какво?
— Кой… кой ден е?
— Събота. Събота, двайсет и шести. Късно е, почти полунощ. Донесох ти вечеря.
Подаде ми парче плод и аз го сграбчих, почувствала се почти болна от глад, и го захапах, без да забелязвам, че беше круша, докато вкусът не избухна в устата ми с почти непоносима интензивност.
Събота — почти неделя. Нищо чудно, че се чувствах толкова ужасно. Нищо чудно, че часовете сякаш продължаваха вечно. Нищо чудно, че стомахът ми се свиваше и се гърчеше дори сега, докато поглъщах крушата на големи, вълчи хапки. Бях останала заключена тук без храна или контакт за… Опитах се да пресметна. От четвъртък сутринта до събота вечерта. Четиридесет и осем… шейсет… шейсет и няколко часа? Толкова ли бяха наистина? Мозъкът ми не работеше. Стомахът ме болеше. Всичко ме болеше.