Преди няколко дни, преди няколко часа, бих казала без колебание, че единственият ми реален вариант е без нея — в края на краищата, тя ме беше ударила, затворила, дори оставила да гладувам. Но след тази вечер не бях толкова сигурна. Ръцете й, докато ми помагаше да седна, начинът, по който ме чакаше да се нахраня и следеше всяка хапка, лицето й, изпълнено с тъга, очите й, когато се обърна да си тръгне… Не мислех, че беше убийца, не и по своя воля. През последните няколко дни се бе случило нещо, което я бе накарало да осъзнае това. Спомних си за дългото кошмарно очакване да дойде, как часовете се нижеха бавно за мен, а гладът ми растеше и растеше неумолимо. Но сега за първи път си помислих, че може би часовете са били толкова бавни и мъчителни и за нея, че може би тя също се бе изправила лице в лице с нещо, за което не е била готова. Сигурно си е представяла как съм затворена тук долу, как ставам все по-слаба и по-слаба и дращя по вратата. Докато най-накрая решителността й се е пречупила и тя е изтичала надолу с открадната порция изстинала храна.
Какво ли беше си помислила, когато бе отворила вратата и ме бе намерила паднала на пода — че е дошла твърда късно? Че съм припаднала от глад или от пълно изтощение! И може би изведнъж беше осъзнала, че не би могла да понесе още една смърт, не тази, която тя бе причинила.
Тя не искаше да умра, бях напълно сигурна в това. И се съмнявах дали би могла да ме убие, не и ако продължавах да й напомням, че съм тук заради нея, защото се бях борила за нея и се бях опитала да й помогна.
Балмър, от друга страна… Балмър, който беше изживявал химиотерапиите на жена си, беше пресмятал парите й, планирал смъртта й, само за да се окаже с измамени очаквания в единайсетия час…
Да. Балмър, бих могла да си го представя съвсем ясно, би убил. И вероятно нямаше да загуби нито час сън заради това. Къде беше той? Беше ли напуснал кораба, създавайки си алиби, докато Кари ме умъртви от глад? Не бях сигурна! Беше се погрижил да се изолира далеч при смъртта на Ане. Не можех да си представя, че би допуснал да се окаже замесен в моята.
Докато размишлявах върху това, чух протяжния, дрезгав звук на двигателя на кораба. Той буча известно време, а след това почувствах как целият съд се разтърсва и се задвижва и разбрах, че отново потегляме, че напускаме пристанището на Берген и тъмнината поглъща кораба, докато отплаваме навътре в Северно море.
30
Двигателят отново беше спрял, когато се събудих, но усещах натиска на огромната маса вода около нас. Чудех се къде сме — във фиордите, може би. Представих си стените от извисяващи се тъмни скали, които очертаваха тесен процеп избеляло небе и продължаваха надолу в дълбокото синьо море. Знаех, че някои от фиордите може да са дълбоки повече от километър — невъобразимо тъмни и студени. Тяло, потънало в такива дълбини, никога нямаше да бъде намерено.
Тъкмо се питах колко ли е часът, когато на вратата се почука и Кари се появи с купа мюсли и чаша кафе.
— Съжалявам, че не е повече — каза тя и остави подноса. — След като всички пътници и екипажът напуснаха, е по-трудно да вземам храна, без готвачът да се усъмни.
— Екипажът е напуснал? — Думите й ме ужасиха, макар че не разбирах напълно защо.
— Не всички — отвърна Кари. — Капитанът е още тук, заедно с някои от неговите хора. Но всички служители, обслужващи пътниците, слязоха в Берген с Ричард за нещо като тиймбилдинг.
Значи Балмър не беше на борда. Може би това обясняваше промяната в отношението на Кари. Започнах да ям мюслите бавно, а тя, както и преди, седеше и ме гледаше с тъжни очи изпод изцяло епилираните си вежди.
— Не си изскубала миглите си? — попитах между хапките.
Тя поклати глава.
— Не, не можах да се заставя. А и миглите ми така или иначе са малко редки без туш, затова смятах, ако някой забележи, да твърдя, че са изкуствени.
— Кой… — замълчах.
Щях да попитам: „Кой я уби?“. Но разбрах, че не мога да се накарам да произнеса на глас този въпрос. Бях прекалено уплашена, че може да е Кари. А най-голямата ми надежда беше да я убедя, че тя не е убийца, без да й напомням, че го бе направила веднъж и може да го направи отново.
— Какво? — попита тя.
— Аз… Какво казахте, на роднините ми, имам предвид? А на другите пътници? Смятат, че съм в Тронхайм?
— Да. Сложих си перуката и напуснах кораба с твоя паспорт. Изчаках момента, когато всички стюарди подготвяха закуската и на трапа дежуреше някой от моряшкия екипаж — за късмет ти не беше отишла на обиколката на мостика и не беше срещала никого от тях. И за късмет и двете имаме тъмна коса. Не знам какво щях да правя, ако беше блондинка — нямам руса перука. След това отново се качих на кораба като Ане и се надявах да не разберат, че Ане се качва без никога да е слизала.